“Тихият бял Дунав”

Идеята за “Тихият бял Дунав” се оформяше в продължение на няколко години. Вече бях прочел руските класици на тема “лагерна литература” и първото име, което ни идва наум, е това на Александър Солженицин. Изисква се гражданска доблест да напишеш “Един ден на Иван Денисович” и “Архипелаг ГУЛаг”. Докато продължава да пише, в една санктпетербургска болница в мизерия, забравен, никому ненужен и напълно сляп умира един от най-големите руски писатели - Варлам Шаламов. Останах потресен, когато през деветдесетте години прочетох “колимските” му разкази.

Защо у нас не се пишат подобни произведения, нима в родината ни нямаше лагери и затвори, нямаше ДС, нямаше геноцид над собствения народ, нямаше една жестока машина за обезличаване, която чрез страх и терор поддържаше властта и привилегиите на шепа правоимащи, докато други бяха избивани без съд и присъда.

Нямах отговор.

Идеята все още бе мъглява и аморфна, дълбоко се съмнявах дали изобщо ще мога да напиша подобна книга. Прочетох десетки книги и публикации на бивши лагеристи, изслушах потресаващи разкази на хора, преживели ужаса на ловешкия или беленския ад, наситили се на гигантския експеримент, наречен социализъм. Всички тези книги с тяхната правдоподобност, искреност, огорчение и болка са убедителни, но не са художествена литература.

Преди няколко години ми попадна една изключително интересна книга на Цвета Трифонова, мисля, че се казваше “Писатели и досиета”, та в края на един от коментарите си авторката възкликва: “Как нито един български писател не се сети да напише художествено произведение на тази толкова благодатна тема?” Затворих книгата на Цвета Трифонова и си казах: “Аз ще я напиша”.

Лаская се, че “Тихият бял Дунав” е първият български роман на тази премълчавана и упорито отбягвана тема. Фашизмът като идеология донесе безброй нещастия на човечеството. И нито дума за червения му брат.

Питам се, как така демократична Европа е толкова непримирима към фашизма, а в същото време снизходително толерантна към престъпленията на международния комунизъм и в частност към режима на кавказкия сатрап? Дали това не се дължи на факта, че сибирската мечка не е играла в техния двор. Едва през последните години се правят опити за осъждане на комунизма, но те са толкова плахи и неуверени, че човек остава с усещането за съмнение у самите автори на подобни проекти.

Иска ми се да вярвам, че намеренията на демократична Европа към нас са добронамерени и сърдечни, не се и съмнявам в желанието да ни приобщи и направи живота ни по-приличен. Тази добронамереност обаче върви паралелно и с неприкривано съмнение във възможностите ни да се интегрираме скоро, макар че тези съмнения имат известни основания, и тези основания са вследствие именно на половинвековния терор, на който бе подложен, унижаван и обезличаван народът ни, но нека не забравяме - вследствие на известното на всички ни ялтенско споразумение бяхме предадени на Москва от същия този демократичен свят, който сега се мръщи гнусливо, колчем стане дума за нас.

Защото именно след разделянето на Европа в края на войната започва най-голямата трагедия на нацията ни, която може да се сравни само с османското робство.

Заедно със съветските танкове в България трайно се настанява един режим, безплатно доставен ни от “двойните освободители”, с всичките прелести на тоталитаризма, до този момент непознат и чужд на българина. Съветският модел много бързо едно към едно е копиран, наложен и утвърден като форма на обществено и държавно устройство. Наложен е със сила, репресии и убийства.

Само за няколко години партията прочиства нацията от десетки хиляди инакомислещи, разстреляни без съд и присъда. Други десетки хиляди напълниха лагерите и затворите на народната власт, напълниха ги с хора, които не споделяха идеологията на партията-кърмилница, хора, които си позволяваха да имат собствено мнение и по-различна представа за света.

“Тихият бял Дунав” е книга не за лагерите, а за времето на лагерите. Лагерите са фон, необходимият атрибут, инструмент, ако щете, чрез който опитвам да пресъздам събития, случили се не чак толкова отдавна. Лагерите са предупреждение към човечеството, че онова време отново може да се върне.

В спомените си Огнян Дойнов допуска впрочем, че ако световният комунизъм не се бе самовзривил и разпаднал, нищо не изключваше един по-друг край на империята на злото - пълно повторение на следдеветосептемврийския ужас.

Може да звучи малко кощунствено, но аз не жаля толкова жертвите на терора, тях има кой да ги жали - техните деца и внуци. Повече ми е жал именно за тези деца и внуци, сродници на врагове на народа, за техните съпруги и майки, за хилядите объркани съдби и житейски драми, защото травмата, нанесена на тези хора, бележи живота им и до ден-днешен.

Наскоро един варненски писател се произнесъл, че книгата ми си има достойнства, но притежава и един сериозен недостатък - написана е с омраза. Длъжен съм да призная следното - аз не можех да напиша тази книга, ако не изпитвах омраза и гняв, признавам, че съм лош християнин, защото ненавиждам онези хора, които с репресии и убийства си проправиха път и поставиха основите на една финансово-партийна олигархия, а наследниците на тази олигархия управляват и до днес страната ни.

Не мога да напиша такава книга и да я посветя примерно - “На ДС с любов”. Ако някой може - да заповяда. Няма как да простя на убийците, които озлочестиха хиляди български майки, не мога да простя на онези ренегати, които забравиха и род и език, поставиха се в услуга на една чужда сила, угодничеха и се гърчеха пред нея, унижаваха и себе си, и народа си, дори се хвалеха с това, че най-добре се служи на България, като се служи на Съветския съюз.

Искам да напомня, че “Тихият бял Дунав” е роман, а не документално четиво. Имената на жертвите, упоменати в книгата, са на действителни хора, само главните герои са прототипи, събирателни образи на хора, които познавам лично.

Не съм имал намерение да пиша книга на ужасите, въпреки че в процеса на работа прочетох и чух от устата на оцелели затворници такива ужасии, които човешкият ум не може да побере. Не това обаче е била целта ми, спестил съм много потресаващи събития и случки от лагерния живот, затова не приемам обвиненията в известен натурализъм.

Онова, което ми направи изненадващо впечатление при разговорите с бивши лагеристи и близките им, бе нежеланието от тяхна страна да се връщат в спомените си към ония години, отговаряха неохотно на въпросите ми. В очите на повечето от тях ясно съзрях страха. Те продължаваха да се страхуват.

За това, какво се е случило там - в Белене, Ловеч и Скравена, трябва да знаят и по-младите поколения. Защото това време не бива да бъде забравено. Мъдрите народи затова са мъдри: познават историята си.

А че било време вече да затворим тази страница, както ни уверяват управляващите - затваря се страница, която е прочетена, господа!