Защо сме най-бедната държава в ЕС?

…през 1938-1939 г. България е била на първо място между балканските държави по доход на глава от населението и на шесто място в Европа. Защо този успешен износ не бе продължен…

За промените в днешния Китай всички знаем повече или по-малко. Книгата на Марко Семов “Китай, какъв си всъщност!” обаче ме развълнува с обширната си информация. (…)

За нас обаче много по-интересни са сравненията на автора за положението в България. Той припомня за “хората с пилешко сиво вещество”, които са си внушили, че могат да ръководят държавата, за новите и неопитни момчета, които я окрадоха, за външните и повече за “вътрешните идиоти”, които смятат, че демокрация значи разграждане на всичко създадено и добре работещо, за чужденците, които ни казват какво да правим, и т. н. Семов възкликва: “Някой някога ще отговори ли на този въпрос” (за причините за положението у нас). И горчиво заключава: “Отговор на този въпрос, както и на други въпроси за станалото и ставащото у нас - няма!”

Струва ми се, че тук той не е прав. Отговори за причините да сме най-бедната държава в ЕС има, те са в 45-те години комунистическо управление след Втората световна война. И когато социалистическите икономики в Съветския съюз и неговите сателити се провалиха, за прехода към пазарното стопанство се оказа, че липсват кадри у нас. Защо?

Отговорът е известен. Кадри липсваха и още липсват, защото от т. нар. народен съд бяха избити 2000, а без съд - над 20 000 от най-ценните кадри на народа. Други 200 000 видни дейци в полето на икономиката, търговията, както и повечето изтъкнати политици и публицисти бяха “прибрани” в концлагери или изселени в дълбоката провинция. И затова след тоталитаризма пазарното стопанство тръгна най-зле при нас поради почти пълната липса на знаещи и можещи хора.

Някой ще каже: винаги сме били бедни, липсвали са кадри. А защо след Освобождението настъпи очебиен разцвет на младата ни държава? Войните за осъществяване на националните идеали се оказаха неуспешни, но българският народ въпреки загубата на много млади хора, репарациите и голямата световна икономическа криза успя сравнително бързо да се измъкне от сполетелите го нещастия благодарение на своето трудолюбие и умелата политика на цар Борис III.

Негова заслуга е, че назначаваше за министри опитни политици със западно образование. Наскоро четох публикация за тогавашните методи на работа при износа: как се е осигурявало изключително високото качество на продуктите чрез сортировката, отличните опаковки, подходящ транспорт. Подобни са данните в спомените на видния индустриалец и търговец Стоян Тевекелиев. А в някои европейски столици гроздето е било докарвано и със самолети! Това бе отразено в биографичните бележки от проф. Н. Килимов и д-р Б. Василева за обществено-политическата дейност на тогавашния виден наш общественик и министър Григор Василев, които преди две години излязоха като притурка към в. “ПРО и АНТИ”.

Вече се изнeсоха и данни на тогавашното Общество на народите, че през 1938-1939 г. България е била на първо място между балканските държави по доход на глава от населението и на шесто място в Европа. Защо този успешен износ не бе продължен и след 9.IХ.1944 г.?

Отговорът е прост: защото икономиката ни бе преустроена и ръководена от некомпетентни хора. Започна изграждането на ненужна в повечето случаи тежка индустрия. Селското стопанство бе кооперирано, но поради мизерното заплащане на трудодните младите хора напуснаха селата. Друго важно обстоятелство беше недоверието на управляващата партия към интелигенцията и въобще хората на умствения труд - инженери, учители, лекари, техници, агрономи, икономисти и др.

В крайна сметка икономиката на България (и страните от соцлагера) се провали. Това бе отразено много точно и обстойно в известния доклад на Петър Младенов в края на 80-те години на миналия век. И започна преходът, декориран с нашенските особености: липсата на знаещи и можещи кадри, голям външен дълг, изчезване на активите на външнотърговските предприятия в чужбина, раздаване на пари с куфарчета на “нашите хора” (известно е, че директивата от Москва беше, че може да се загуби политическата власт, но трябва да се запази икономическата), лошо провеждане на приватизацията и т. н.

Специално за приватизацията няма да е излишен един пример от моята практика. Много години съм работил в завод “Изида” на гара Елин Пелин. Това е едно от най-старите керамични предприятия, основано още в края на XIX век с цел да произвежда камениновите тръби, необходими за канализацията на столицата.

По-късно в него започва производството на фаянсови плочки, на домакински порцелан и електропорцелан, на санитарна керамика и други изделия. Приватизиран бе обаче от един фонд, който нямаше и понятие от керамиката и нейните проблеми, а се интересуваше само от хотелите си по Черноморието.

Последният директор на завода ми разказа как е получавал нареждания от фонда да експедирва многократно плочки за неговите хотели, но без да се заплащат. И естествено предприятието не успява да събере пари за суровини, горива, заплати и фалира. Това за съжаление не беше единствен случай, много други стари и с традиции индустриални предприятия загинаха.

И така, излишно е да се подчертава, че преходът у нас беше най-болезнен главно поради липсата на кадри, познаващи проблемите на съответното производство и способни да посрещнат пазарните изисквания, да осигуряват конкурентоспособността.

И понеже те липсваха, а не се създават лесно, в нашата икономика се намърдаха много кариеристи, търгаши и мошеници (тук да не споменаваме за внедрените със специални задачи служители на бившата ДС). Всички тези кадри причиниха и още причиняват много вреди със своята некомпетентност и корумпираност.

Като заключение, основната причина бе, че у нас през есента на 1944 г. паралелно бяха нанесени жестоки удари върху културата, морала и нравствеността.