Малките смъртни присъди

Просто онези български тарикати, които извършваха в Либия в продължение на години малки далаверки, всъщност са опъвали примката на шията на сестрите

Едно табу обикаля около нас 8 години, но ние се правим че зад него няма нищо. Нито искаме да го чуем, нито искаме да мислим за него.

Това може би е най-страшната тайна в държавата – какво пише в обвинителния акт срещу нашите медицински сестри в частта на т.н.”малки обвинения”.

Те съществуват още от първия ден. И не на последна страница, а редом с онова, за което единствено говорим през цялото време.

Обвиненията са за прелюбодеяния, притежаване на алкохол и търговия с валута.

8 години кой ли не се пробва да се изпъчи в светлината на прожекторите на общественото внимание и да извлече нещо и за себе си – то не бяха речи, фанелки, ленти, литийни шествия, икони, високопарни слова и празни обещания.

И цялата тази дейност щеше да бъде безсмислена, ако се прокраднеше и капка съмнение, че някоя от подсъдимите може пък някъде нещо да е сбъркала.

Политиката на идеализиране на мъчениците изключва всякакъв намек за вина.

И най-малкото съмнение в абсолютната невинност, изказано от публична личност, поражда всенародно обругаване. Спомнете си какво направихме с Костов, който само попита „Ами ако са виновни?”

Дали не е имал предвид просто някое от уж малките обвинения?

Аз обаче нямам какво да губя и поемам риска да разсъждавам над табуто.

Не за да се ровя в мръсното бельо, а да се опитам да извлека поуката от трагедията. За да не се повтори в друго време на друго място.

Преди време се появиха мимолетни опити за трезв анализ на ситуацията и мнения, че по малките обвинения е трябвало защитата ни да направи компромис.

Всеки обвинител знае - ако успееш да докажеш малката вина, тогава по-лесно ще докажеш и голямата.

И обратното.

Съвсем нормално би било, ако либийците умишлено са манипулирали тази част от обвинението – за да демонизират още повече образите на подсъдимите.

Ако е така, те са го направили много умно. В този случай не са смукали от пръстите си фантасмагории, а просто са пренесли върху сестрите грехове, които са нарицателни за българите в Либия.

Нека си сложим ръка на сърцето – кой от нас не е чувал как нашенци варят ракия и я продават, как правят чейндж и как нашенки се връщат от гурбет с два наниза пендари – подарък от сластолюбиви араби.

Срещали ли сте някъде обществена критика, обществена присъда срещу подобни действия на българите?

Не. Защото у нас този, който говори за слабостите на племето ни, е предател.

Освен това за нивото на морала ни изброените по горе действия не са никакви престъпления. Те са нормални действия на оправни българчета. Как да не надхитрим тъпите араби, дето не се сещат как с тенджера, две тръбички и торба фурми могат хем да се почерпят, хем някой динар да изкарат.

Българинът е герой. Той не признава чуждите закони, камо ли чуждата етична система. И е горд с това.

Нарушаването на правилата го изпълва със себеуважение - където и да се намира. По тази причина той не слага колан, когато шофира, не спазва ограниченията на скоростта, пуши, където му падне и – да не забравим, умира да скочи в чуждата баня така, че всички да забележат балканския юнак.

Нерде Бай Ганьо – ще кажат някой, нерде съдът в Триполи. Каква е връзката?

Връзката е много ясна. Просто онези български тарикати, които извършваха в Либия в продължение на години малки далаверки, всъщност са опъвали примката на шията на сестрите.

На нашите сестри!

И сега чакаме американците да ни ги освободят.

Онези тъпи американци, които като видят табела, че пушенето е забранено, послушно си гасят цигарите.

И на всичкото отгоре си дават парите за някакви си медицински сестри от някаква страна, дето даже не знаят къде се намира…