Брулени тепета

Когато чухме, че Путин ще си купи имение край Несебър, наострихме уши. Представихме си как зад високата ограда, под охраната на най-добрите пазачи в света, руският продължител на императорските традиции може да разположи съвършени технически средства за влияние и контрол на държавата ни. После нещата около имението се замъглиха и ушите ни се насочиха към друга новина. Руснаците щели да купят, или вече са купили, земите край устието на Камчия и щели да строят там втори “Артек”. Това е пионерски лагер на отсрещната страна на Черно море, където по съветско време се обучаваха в идеите на Маркс-Енгелс-Ленин-Сталин днешните ръководители на Русия. Някои казаха: “Защо пък не!? Нали нашата конституция позволява чужденци да купуват земя.” Няма да изброявам другите крайбрежни зони, където руснаци вече са купили земя и са построили хотели.

В пълен ход е финландизацията на България. Понятие, което вече сме коментирали в нашия вестник. Обаче с тази разлика, че българите не са финландци. Ние сме готови да продадем на руснаците не само земите си, но и душите си. Доказателства?

Бунарджикът в Пловдив щял да стане цветущ оазис благодарение на 1 500 000 $, дадени от “Лукойл”. Но сред този оазис ще стърчи паметникът на Альоша. Това е предложено от инициативен комитет по идея на Сдружението на русофилите в България и под председателството на областния управител Тодор Петков. Сред учредителите са д-р Иван Чомаков, изпълнителният директор на “Международен панаир” и бизнесмен Георги Гергов, генералният директор на “Лукойл” Валентин Златев, митрополит Николай и меродията на всяка манджа Иван Гранитски.

Сърбите плачат за Косово, но и хлипайки признават, че самите те са го продали на албанците. Нещата са започнали съвсем невинно. Косоварите предлагали много високи цени на сърбите за земи в тази област. И полека-лека за няколко десетилетия Косово от гордост за сръбската история се превърнало в албанска собственост. Сега остава свършеният факт да се узакони международно.

И в тази разправия Русия се намесва в полза на сърбите. Както винаги. Още през 1885 г. император Александър III си изтегли офицерите от българската войска, за да помогне на любимата им Сърбия. Въпреки това Източна Румелия с главен град Пловдив и с всичките си тепета стана част от днешна България. На едно от тези тепета днес се издига Паметникът на съветския незнаен войн. Войнът наистина е незнаен, защото никой не знае за свободата на Пловдив да е загинал дори един съветски войник. Дори се появиха сведения, че първообразът му - Альоша бил жив и здрав.

При положение, че на българска земя съветски войскови части не са водили никакви сражения, какво всъщност доказват всички тези паметници на съветски войни у нас? Че или паметниците са по съвсем други причини, или ако има загинали съветски солдати на наша земя, то те са загубили живота си не в сражение. Като например двамата червеноармейци в Бургас, които са умрели, след като са пили денатуриран спирт от един разбит от тях склад. И сега бургазлии и техните потомци се кланят на паметника в центъра на града и му носят венци на 23 февруари и на 3 март всяка година.

Като споменахме за венци, сещам се за венците, които до преди 17 години се поднасяха на 23 февруари - Празника на Червената армия. По-голямата част от тях бяха от паметника на Левски, поставени на 19 февруари. Така българските патриоти спестяваха народна пара и под погледа на бронзовия Апостол извършваха жертвоприношение пред съветския Молох.

Особено интересна е историята на паметника на загиналите съветски войни “за свободата на Мичурин” - сега вече Царево. През 1944 г. край бреговете на това градче морето изхвърля труп на войник в съветска униформа. Властите установяват, че името му е Селевиз Селевизов. Веднага щом вземат властта на 9 септември, новите управници кръщават една от улиците с това име. Учителка по история кара учениците си да пишат писма до Военно-историческия музей в Москва и да искат повече подробности за живота на този “освободител”. От музея се получава писмо, в което се казва, че този човек е предател и веднага да престанат да се интересуват за него. Властите в Мичурин са притеснени. Крайморската улица носи името на предател на Съветския съюз. Обръщат се към Москва за помощ. Съветските другари както винаги помагат. Изпращат им необходимите данни и улицата бива преименувана на “Салах Салахович”. Име, близко до предишното, но вече не на предател.

Така България се покри с паметници на съветски войни, “освободители”.

Колосът в Морската градина на Варна пък увековечава “подвига” на руския войник, който през лятото на 1945 г. изпразни един пълнител на автомата си върху митинг срещу 4-тото постановление на Министерския съвет. Дадени бяха жертви, но съветският комендант веднага разстреля героя със собствения му автомат. На баира край Бяла Слатина се вири паметник на руските летци, паднали при съмнителни обстоятелства край Бърдарски геран през мирната 1945 г.

Известно е, че от столетия насам към всяка руска войскова част е имало каменоделци. Тогава тези хора са вършели работата, за която по-късно се залавят медиите и влюбчивите историци. В Алпите и до днес има доказателства за наказателните походи на Суворов.

Времето минава, истината за целта на военните действия се губи, но паметниците остават и тяхната роля е неоценима за имперската пропаганда. Иди убеждавай днес младите български поколения за целта на Руско-турската война през 1877 г. или за това, че съветската армия не само не ни е освободила, но подло ни е нападнала на 5 септември 1944 г.

Трите пловдивски хълма, дали името на града по време на римското владичество, помнят много завоеватели. Тук са господствали траки, гърци, славяни, българи, турци.

От 6 септември 1885 г. Пловдив престава да бъде главен град на Източна Румелия. Всякакви сепаративни действия от страна на управниците му, целящи интеграция с други държави, противоречат на Конституцията на България, която от 1 януари 2007 г. е част от обединена Европа.

По брулените от ветровете на историята пловдивски тепета повече не трябва да стърчат паметници на завоеватели и фалшиви освободители.