Как не станахме нормални

Eдно време, преди 16 години, през вече позабравената 1991 година, СДС спечели парламентарните избори с лозунга на Филип Димитров България да стане нормална държава. Хората тогава разбираха, че нещата у нас са съвсем объркани и изпитваха нужда от промяна към нормалното, към естественото, към човешкото.

Нормално, конкретно в политиката, означава преди всичко предсказуемо. През всичките години на прехода хората търсеха тази предсказуемост у политиците. Искаха да са сигурни, че обещаното на избори ще бъде изпълнявано, че народните водачи няма да си сменят позициите всеки път според конюнктурата, а ще отстояват дългосрочни принципи и приоритети. Колкото пъти политиците с поведението си опровергаваха надеждите на хората, толкова пъти се сриваше с по малко доверието към тях, а държавата ни се отдалечаваше от нормалността.

Още през 1992, само година след призива за нормалност, част от избранниците на СДС свалиха неочаквано собствения си лидер от премиерския пост и дадоха властта на Беров, а после направо на БСП.

През 1994 Виденов обеща реформи и благоденствие, а само за две години постигна точно обратното, което по естествен път го изхвърли от властта.

В студената зима на 1996-1997 хората поискаха бърза и необратима промяна и дадоха доверието си на СДС. Три години трая нормализацията на държавата и предсказуемостта на управляващите, на четвъртата Иван Костов загуби посоката и нещата пак тръгнаха на зле.

След това предсказуемостта започна ускорено да изчезва. Симеон обеща прекрасни бъднини на 6 април 2001, а после се отметна от почти всичко обещано. А 2005 доведе нещата до пълното падение на политиците. Противниците направиха коалиция, царят се прегърна с комунистите, а пък те – с турците и вече всеки български гражданин разбра, че не може да се вярва на политиците ни и загуби интерес към тях. Затова стигнахме до жалките числа за активността на избирателите в изборите за президент и евродепутати.

С приемането ни в Европейския съюз някак естествено се възродиха надеждите за нормализация и предсказуемост, поне поради очаквания външен натиск. На хората им се иска и днес да повярват, че нещо се е променило от 1 януари 2007 насам. Само че доказателствата за това липсват.

Седя и си представям как биха изглеждали проявленията на нормализацията към днешна дата. Кои биха били знаците, реперите на тази нормализация и предсказуемост, така че наистина пак да тръгнем напред.

Например, Георги Първанов публично да обяви истината около своето агентурно минало и да поиска насрочване на референдум за оставането си на президентския пост.

Например, директорът на Областна дирекция "Полиция" във Варна комисар Веселин Петров да благодари на екипа на БиБиСи за помощта при разкриването на нелеглните канали за износ на бебета и да ги покани да продължат заедно разследването.

Например, Петър Стоянов, след оттеглянето от лидерството на СДС, да напусне парламента и да се оттегли от политиката. Същото да направи и Стефан Софиянски.

Например, Сергей Станишев, след като обяви преди време намерението си за създаване на Агенция за национална сигурност, в специално изявление да обясни публично как точно си представя новата структура и нейните функции и да даде срок на правителството си да изготви съответния законопроект за внасяне в Народното събрание.

Например, Румен Овчаров да не приема никакви ръководни постове в Народното събрание и да остане редови депутат с обявена готовност да се откаже от имунитета си до завършването на прокурорските проверки срещу него.

Например, Иван Костов, при невъзможността на ДСБ да печели доверие и да  излъчи какъвто и да е друг лидер освен него, да предложи разпускане на партията си, а сам да се оттегли, за да не пречи на дясното обединение.

Например, премиерът Станишев и външният министър Калфин да предложат на президента да освободи всички български посланици, които са обявени от Комисията по досиетата като сътрудници на Държавна сигурност.

Например, група депутати от НДСВ, несъгласни с политиката на тройната коалиция, да напуснат парламентарната си група и да се присъединят към опозицията в парламента.

Ей такива примери на нормалност ми се иска да видя, но ... уви, няма ги. Вместо това гледам как единият ден мнозинството в парламента приема критерии за уседналост на избирателите, а на другия ден същото мнозинство тихомълком ги отменя, гледам как всички протестират против застрояването на плажовете, а после отлагат прилагането на закона за догодина, гледам как чертаят планове за нови магистрали, а сами са си блокирали изграждането на „Тракия”, гледам как създават специални органи за контрол и ефективно използуване на европейските фондове, но не си мърдат пръста да потърсят сметка как се харчат родните бюджетни средства ...

Изобщо има ли шанс да станем нормални!?