Размисли и страсти върху българския национализъм

През средата на 20-ти век Уинстън Чърчил нарича Балканите "Бурето с барут" на Европа.

Чърчил изрича тези думи по повод на постоянната готовност на младите национални държави от тази част на континента във всеки един момент  да влязат в конфликт помежду си, както и с изпадналата в криза бивша Турска империя, с цел да разширят териториите си и по този начин да решат националните си въпроси.

В периода след освобождението си до Втората световна война тези страни не остават безразлични към нито една възможност да разширят границите си за сметка на своите съседи.

Думите на този британски политик  намират отзвук и в наши дни.  Настоящата ситуация на Балканите все още е белязана от редица противоречия.

Гърци и турци продължават спора си за статута на  Кипър, което е основна причина гръцката държава категорично да се противопоставя на членството на Турция в ЕС. Турската държава има проблеми с борещите се за национална независимост кюрди.

Албанският национализъм се изразява в исканията за  териториална и политическа независимост на Косово, както и в напреженията между албанския и македонския етнос в бившата югославска република Македония.

Гърция не признава името на Македония. България не признава македонския език, а националистично настроени среди у нас не признават македонската нация.

На практика с изключение на движението на баските в Испания и движенията за независимост на Северна Ирландия от Обединеното Кралство всички нерешени национални проблеми в Европа носят марката "Балкани".

В контекста на така описаната ситуация новината от миналата седмица, че лидерът на ВМРО Красимир Каракачанов и популярният историк Божидар Димитров получават смъртни заплахи от македонски националисти, не е изненадваща.

Въпросните заплашителни писма са поредният израз на сблъсъка между т.нар. македонизъм и българския национализъм, отричащ македонския език и нация.

В случая целта тук не е да се отсъди коя от страните в така очертания конфликт между националисти и националисти има право, кой е добрият и кой е лошият, кой е виновният и кой е онеправданият.

Тук не се занимаваме и с въпроса на чия страна са историческите аргументи. Не бива да забравяме, че историята не е просто хронология и факти, но и интерпретация на тези факти.

А интерпретацията е винаги интерпретация от определена гледна точка, която като такава не може да бъде единствена и най-правилна.

Това, което ни интересува тук, е самото наличие на такъв конфликт. А той изглежда неадекватен на претенцията ни да бъдем достоен член на една общност, споделяща принципите на солидарност и т.нар. "единство в многообразието" - ценности, предполагащи толерантно, а не агресивно отношение към национални идентичности, които нашият национален исторически наратив не признава.

Нека се замислим дали не е време националната ни история да започне да се държи малко повече като  история и малко по-малко като национална, т.е. да бъде преди всичко една социална наука без предикати.

Тук можем да припомним и скандала покрай т.нар "мит за Баташкото клане" и острите реакциите на политици, институции и медии към този проект и неговите създатели, чиято гледна точка и аргументи, правилни или неправилни, така и не станаха публично достояние, а веднага бяха заклеймени като обслужващи турски интреси и като национално предателство.

Ако трябва да продължим с примерите, можем да споменем и силния националистичен елемент в популистката реторика на партия Атака, която употребява идеята за единство на българската нация и неприкосновеност на националната цялост на България, експлоатира обществени страхове от въобразени етнически конфликти, за да постигне политическите си цели.

Присъствието в публичното пространство на всички тези явления, които макар и да изглеждат като несвързани едно с друго, са всъщност от един порядък,  е симптом за наличието на редица проблеми.

Национализмът очевидно не е отживелица, що се отнася до българската действителност.

Той се оказва подходящ инструмент за манипулация на обществени нагласи и отклонява общественото внимание от реално значими социални проблеми.

Всичко това води до подозрението, че въпреки официалния статут на България като член на ЕС, българската публичност все още не се е еманципирала напълно от балканския  националистичен контекст.

Патриотизмът е положително явление тогава, когато е в разумни граници. Националната идея сама по себе си не е проблем, напротив - изключително важен момент е от съществуването на всяка национална държава. 

Тя обаче се оказва проблем тогава, когато прерастне в краен национализъм, минаващ отвъд отстояването на национални интереси, самосъзнание, култура и т.н.

У нас националистичната реторика успява да заеме значимо място в публичното пространство, което иначе би трябвало да бъде предназначено за провеждането на дебати върху актуални социални проблеми.

А наличието на такива дебати е важно за формирането на критично гражданско самосъзнаие, включващо способността за изграждане и отстояване на различни, често пъти противоречащи си позиции.

Дебати, в които, казват, се раждала истината. Тук бихме добавили и гражданското общество.