Протокол за дупка

Спуках гума. На Околомръсното шосе. Задна лява. След 50 метра спрях. Добре, че имаше пълна луна, за да видя и къде да спра. Върнах се да видя и дупката. По скоро да я усетя. Хубава беше. 160 см дълга, 68 см широка и точно 85 см дълбока. Мога и с двата крака да вляза вътре. Пробвах. Коли по това време не минават. Нося си рулетка, защото измервам разни неща. А трябваше да си нося и фенер, за да светя.

Според указанията на КАТ си сложих светлоотразителна жилетка. С Луната си правехме компания. Обадих се на Пътна помощ. Разпитаха ме за данни. Казах си всичко. Дори и ЕГН ми поискаха. Това не го разбрах защо. Вероятно се ориентираха по годините кой колко сили ще има да издържи. В моя случай - 45 минути докато “дойде колегата”.

После се сетих, че застрахователите няма да ми признаят тази щета. Звъннах на 166. “Дежурният слуша” ме попита направо - “Откъде звъните и за кво?” Абсолютно съм сигурен, че на дисплея на техния компютър се е появил номера на gsm-а ми, но те ме попитаха и за това. Пак дадох данни. Безропотно.

Като акция за доброволно даване на кръв. Поисках да регистрират това събитие и да ми кажат къде да отида, за да си взема протокол, че застрахователите.... Ама не довърших. “Дежурният слуша” ми каза: “А, че то за всяка дупка ако трябва да издаваме протоколи знаеш ли колко хартия че изабиме...”.

По едно време мина полицейска кола, ама не спря. Извадих целия багаж от багажника. Забравих да кажа, че бяхме тръгнали на море. Четирима. И за всеки имаше по куфар и половина. Ченгетата само разгледаха извадения багаж и отминаха...

Както и да е, оправих се с гумата. По-големите мъки започнаха на сутринта. Резервната беше като на велосипед, много тясна. Повече от 50 км не трябва да вдигаш, иначе си аут. Минах през застрахователите. Направиха оглед и отсякоха: “Щетата не се признава”. “Абе може да ти я признаем, ама ако имаш розов протокол от КАТ, и то до 90%, иначе не, гума е това...”

Отидох до КАТ. Там чинно се потяха около 500 човека. Чакаха ред за регистрация на коли. Питах за моя случай. Розовият протокол. След 45 минути висене по опашки ме препратиха при някакъв началник. Ама и той отказа. “Протокол за дупка? Бе ти не си добре...”

Вкъщи децата ревяха по телефона. Бях им обещал да тръгнем за морето. В Интернет започнах да търся вносители на гуми. Исках същата гума да намеря. Обаче била спряна от производство. Да съм си купил друга. А същата могат да ми я доставят за 21 работни дни. Тъкмо за края на отпуската. Жена ми поиска развод и каза че съм прасе. А какво да искам аз?

Розов протокол?
Както и да е. Реших поне да си сложа гуми като хората. Смених и четирите. Като ги платих, от парите за морето ми останаха 43 лв. и 50 стотинки. И се напих безпаметно в кварталната кръчма. Като излязох пред кръчмата, колата ми беше надрана от онзи лумпен Василев, който мрази да му спират пред къщата - хвърляли му сянка в сутерена, а той през жегите стоял там да си чете книги. Звъннах на застрахователя. Още преди да ми чуе гласа, той отсече: “Без розов протокол не става!”. И затвори.

Легнах до жената и протегнах ръка. Прозвуча шамар. Як и здрав. Усетих го след 2 минути. Сигурно е от ракията. Силна беше. А жената изръмжа: “Без протокол не си лягай до мен...”
И сега се чудя на кого да си го изкарам:
- на бате Бойко, дето не е оправил дупката;
- на застрахователите;
- на Пътна помощ
- на КАТ;
- на тъщата;
- на Василев;
- или на себе си...