Трябва ли това да ме интересува?

Не понасям Карбовски. Признавам си го чистосърдечно и пред всички. Не го понасях по време на ексхумираните с некрофилска перверзия Всяка неделя и гоцето Димитър, не го понасям и сега, когато се напъва в някакъв измислен Отечествен фронт или други измислени специално за него или от него трибуни за институционализиране на простащина и гнусот. Разбира се, за всичко това той не носи никаква вина. Просто се е родил такъв. И има пълното право да съществува. Но определено няма необходимия минимум, който да му дава привилегията да ми се лези от екрана. Но ми се лези. Не го гледам.Тогава трябва ли да ме интересува? Не понасям Слави. Не го понасям от първото, та до последното му шоу. Хуморът, още повече сатирата са изключително сериозни неща, за да се практикуват от безсъдържателни шоумени и клоунизирани шутове. Като си помисля, всъщност Слави навярно не е нищо повече от говореща марионетка на нечии много големи и много мръсни пари. Една марионетка перфектно повтаряща написаното от сценаристите-ченгета. Не го гледам. Тогава трябва ли да ме интересува?

Не понасям мегаломедията труд. Целта на това съвременно Гьобелсово правнуче не е да носи информация. Целта му е да дезинформира, да заменя истината с полуистина или с откровена лъжа, да насажда омраза към всичко и всички, които са извън Системата, да деформира общественото мнение, да създава медиен конфорт на доказани политически престъпници. Да разделя народа ни на две - официален, тоест тази част, която вярва на труд, и никому ненужни и неизвестни хорица, които се отвращават от демагогията и промивката на съзнанието. Да определя и назначава “интелектуалци”, “бизнесмени”, “орденоносци” и “перфектни политици” като Доган и Гоце. Аз не го чета. Тогава трябва ли да ме интересува?

Не понасям Гоце. Въобще не понасям гоцетата. Не приемам дериватите на бившата политическа полиция, наричала се Държавна сигурност, да определя днес националната икономическа, политическа, медийна, социална, финансова и чисто човешка рамка, в която трябва да се вмествам. Аз не искам да обслужвам държавата. Искам тя да ме обслужва. Не съм гласувал за Гоце и гоцетата. Тогава трябва ли да ме интересуват?

Не понасям Доган. Не мисля, че той е най-добрият български политик, както се опитват да ми внушат. Доган е престъпник, на когото са предоставени безнаказаност, власт, територия и собствен народ вътре в суверенната уж българска държава, а и в част от турската такава. Не понасям Доган. Не защото е турчин, а защото е над закона. Нямам нищо общо с него. Тогава трябва ли да ме интересува?

Не понасям Желю Желев. Това е човекът, който продаде Демокрацията. Който поля с вряла вода мечтите на милиони българи. Който вдъхна уста в уста необходимата глътка въздух на паникьосалите се тогава комунисти. Следствие което днес пиша тези думи. За мен той никога не е бил част от бъдещето. Тогава трябва ли да ме интересува?

Не понасям живота, който се стеле около мен като лепкава мъгла. Не понасям чалгата, Азис, Веселин Маринов, бодряшкия оптимизъм на Станишев, безсловесната бездуховност на Симеон, мазните отблясъци откъм кичозната социална сергия на Масларова, гьонсуратлъка на Румен Овчаров, фашизоидния блясък в очите на Румен Петков, бицепсоида Бойко, накокорченото петле с руски оттенъци Волен, индиферентния към моето здраве Гайдарски, все по-отдалечаващия се от образованието на децата ми Вълчев, неразличаемия с невъоръжено око малък голям човек и, разбира се, културата на министъра на културата…

Не понасям и себе си. Защото позволявам всичко това да се случи. Защото не вдигам бунтове. Защото не съм готов, страх ме е да пролея кръвта си. А още по-малко да пролея чужда кръв. Защото чакам, винаги съм чакал и винаги изглежда ще чакам да дойде я Крали Марко, я Филип Тотю, я Дядо Иван, та да ми свърши работата. Защото гласувам за гоцета, мошеници, мафиоти, педофили, подслесдствени, тарикати и техните дечица и внуци. От които наивно очаквам да прочистят това бунище, наричало се някога България, да освободят съзнанието ми, да дадат път на възможностите ми, да сложат ред в деянията ми. Да разрушат бутафорията, в която живея, да ми отворят очите за Истината. Да ме хванат за ръчичката и да ме отведат до светлото бъдеще. Да свършат моята работа. Не понасям това вглеждане в другите и слепотата за собствената ми отговорност. Не понасям този живот. И живея в свой свят. Различен от реалния. Тогава той трябва ли да ме интересува? Висшето достояние на комунизма е онова състояние, в което човек живее с омраза към всичко, всички и към себе си. Защото всичко, всички и той самият, са му неподвластни, не зависят от неговите усилия, движат се по някакви натрапени правила, зависят от някакви измислени условия, преминават през безброй измислени бариери и проблеми. Живот в условията на непрекъсната зависимост от измислени условия, проблеми, катаклизми, които се определят от комунистите, както и да се наричат днес.

Контролът върху условията, в които протича моя живот е смисълът на съществуването на комунистите. За да владеят този контрол са готови да се нарекат социалисти, с доскоро мръсните за тях думи и понятия като бизнесмени, капиталисти, финансови брокери. Готови са да се откажат от Саддам, от Милошевич, да влезнат в НАТО и ЕС. Готови са да си сменят пола, само за да контролират условията, в които живея. Да контролират живота ми дори и с цената на моя живот.

Затова моето здраве не ги интересува. Болният човек е зависим и лесно управляем. Те имат достъп до друг вид здравеопазване.

Затова моето образование не ги интересува. Необразованият човек е лесно манипулируем. Те имат достъп до друг тип образование. Затова истинската интелигенция е натикана на кучето отзад, без възможност да въздейства и моделира обществото. Интелигенцията трябва да изчезне като такава. Защото трудно се манипулира. А те си имат своя назначена интелигенция.

Затова не се решава нито един проблем - нито с наводненията, нито с пожарите, нито със сметта, нито с войната по пътищата, нито с престъпността, нито с корупцията, нито с простотията, нито с правосъдието. За да съм зависим от тях. За да нямам самочувствие. За да не ми остава време да се замисля за себе си. За семейството си. За миналото, настоящето и бъдещето си.

Защото според тях аз, който не съм в тяхната престъпна Организация, нямам право нито на минало, нито на настояще, нито на бъдеще. Аз съм на доизживяване.

Пиша всичко това в първо лице единствено число, защото никой не ми е дал право да говоря от името на народа. От името на народа говорят комунистите, говори Първанов, говори Симеон, говори Доган, говорят тия, които осъдиха този народ и тази държава на бавно и мъчително изчезване… за да възцарят “…вечна обич, вечна правда на света”! Комунистическа обич и комунистическа правда. Защото човешка няма. Поне по тези земи.

Мисля си - рано или късно, аз също ще умра. Тогава трябва ли всичко това да ме интересува?

На балкона двегодишната ми внучка прави сапунени мехурчета. И се залива от щастлив смях.

А нейното бъдеще не може да не ме интересува!