Аполитично - представление и наказание

Няма да изпратя sms с моето левче в поредната инициатива за подпомагане на пострадалите от наводнението в Цар Калоян под егидата на президента.

Много неприлично се живее в тази държава. Живеем сред престъпления, а се държим така, като че ли става дума за представление. Вече не ни е достатъчно да се случват лоши неща, за да разберем за какво става дума. Не ни е достатъчно и да се случват много лоши неща. Вече сме я докарали дотам, че трябва да ни се случват емблемите на ужасните неща, за да проумяваме.

Над 1000 убити в катастрофи годишно не бяха достатъчни, за да се разбере, че по пътищата на България се води война. Трябваше да се случи катастрофата с Максим Стависки, за да проумеем отдавна очевидни неща. Първо, че това може да се случи с всеки и няма никакво значение дали е световен шампион, носител на орден "Стара планина" и народен любимец. Второ, че минути преди катастрофата органите на КАТ могат да любезничат, но не и да предотвратят убийство. Трето: трябваше лицето на кампанията "Ако си пил - слез, искам да стигна жив" да се качи пил и да попречи на един млад мъж да стигне до планираната си сватба жив, за да разберем, че случващото се по пътищата ни е не просто опасно, то е цинично, омерзително. Четвърто: ако има трима души в България, които вярват, че кръвната проба на Стависки показва наистина 1,1 промила, то те са същите трима, които вярват, че метри преди катастрофата КАТ са спрели любителя на убийствените скорости без причина. Пето: мнозина вярват, че съдът ще се отнесе снизходително към шампиона, малцина са убедени, че шампионът ще го отнесе прекалено строго заради досегашни бездействия на съда, но никой не вярва, че Темида ще претегли наказанието според престъплението.

Всичко това беше известно от години, но трябваше да се случи тази катастрофа, за да видим нещата по-ясно. Оттук нататък кой кого трябва да убие по пътищата, за да ни стресне дотам, че да предприемем нещо, което наистина работи. Защото кампанията "Ако си пил - слез" работи видяхме как.

Много неприлично се живее в тази държава. След всички наводнения, след всички мерки, след всичките пари и фургони трябваше да стане наводнение, което да отнесе няколко живота, за да видим, че оттук нататък нещата могат да стават все по-страшни. Но и осем удавници явно не са достатъчни. Колко души трябва да се удавят, за да каже президентът нещо по-различно, по-смислено, по-вършещо работа и по-слагащо нещата по местата им от това, че е нужна превантивна работа, за да се предотвратяват наводнения, а не да се решават последствията от тях. Колко къщи и човеци трябва да се утаят в калта, за да измисли президентът нещо по-подходящо от патронажирането на телефонна сметка?

Колко язовирни стени трябва да не издържат, за да стане ясно, че пролетните инспекции на микроязовирите са като проверка от КАТ на "Хамър"? Колко вода трябва да ни залее, за да признае Емел Етем, че бедата не идва само от небето? Като не са виновни ни микроязовирът, ни арендаторът, защо Басейнова дирекция препоръчала да се направи ремонт на едната стена на язовира? По същата "без причина" ли, по която КАТ спряла колата на Максим Стависки преди катастрофата?

Много неприлично се живее в тази държава. Баба ми казваше, че когато правим нещо лошо, трябва да ни е срам от хляба. Защото хлябът може толкова много да се погнуси, че да си отиде. Когато в България лошите неща започват да стават прекалено много, хлябът си тръгва. Наричаме го зърнена криза, наричаме го спекулация, търсим си разни наукообразни думички, зад които да скрием простата, явната истина, че никой там горе не си гледа работата. По същия начин, по който премиерът Сергей Станишев нарича хляба зърнено изделия, като че ли от това нещата стават по-малко тревожни и по-прилични. Не стават. По-прилични ще станат, когато започне да ни е срам от хляба. От хляба, г-н Станишев, не от зърнените изделия.

Много греховно се живее в нашата държава. Затова плащаме с най-важните неща - с водата, с хляба и с живота. И няма да изпратя sms, не искам да участвам в представлението.