Узаконяването на тоягата

из стари броеве на в. "Зора"

1. По следите на разбитите болшевики

Източен фронт, 27 октомври (През Берлин). Това, което най-вече се хвърля в очи, когато човек мине през градовете на Съветския съюз, то са страшните, небивалите в историята и невероятните за човешкия ум разрушения и пожарища в тия градове, или още по-право, на тия градове. Няма нито един град, руски град, пощаден от ръката на подпалвачите. Странно нещо: когато всички държави по света имат команди за запазване и спасяване на градовете от въздушни нападения и от пожарища, в Съветския съюз са били създадени огромни организации, за да горят поголовно, да опожаряват всички частни жилища, ама абсолютно всички. Пощадени са тук-таме някои нови държавни или общински учреждения, между впрочем казано, построени по най-безвкусен и просташки начин. Тия запазени държавни и общински здания са предостатъчни за германските военни и държавни учреждения. Всички германци по градовете са под стряха. Само нещастният “съветски” гражданини е оставен да живее или на открито, или пък разпръснато по околните села - разбира се, без подпалвачите, които са избягали към Москва. Да не помисли някой, че това е станало само в няколко града, през които ние, българските журналисти, имахме възможност да минем. Не, това е общото явление.
От градчето Слуцк на старата руско-полска граница, през Минск, Орша и Смоленск, както и нататък чак до германската граница всичко, ама абсолютно всичко е опожарено.
Чухме как жени кълнат Сталина, че ги е оставил вече и без покрив, след като по-рано им беше взел къщите за живеене, за които отпосле са плащали наем. Казва се, че това е подражание на опожаряването на Москва по времето на наполеоновия поход. Но тогава е бил опожарена само Москва и това действително е било голям удар за френската армия. А днес пожарищата на Сталин нямат никакво значение... Опожаряването на руските градове - защото те са руски, не съветски - е пагубно за руския народ от тия градове, който остава без покрив и без храна и проклина грузинеца Сталин, като не забравя да спомене и произхода на неговата жена.

в. “Зора” - София, 28 октомври 1941 г.


2. Впечатлението от руските пленници

Източен фронт, 27 октомври (През Берлин). У някои руски пленници, които и сега са на съветска територия, са констатирани известни навици. Смята се, че те, преди да бъдат пленени, обсадени отвсякъде, нямайки какво да ядат, са прибягвали в някои случаи, вследствие на големия глад, и до човекоядство, посягайки на убитите си другари.
Като се вглежда човек в тълпите пленници, които работят по пътищата, бива поразен от обстоятелството, че с малки изключения тия пленници са чернокоси, с изпъкнали скули, с ниски чела. Това е масата. Рядко се виждат руси пленници със светли очи. Значи това са повече азиатски племена. Руснаците между тях не са много. Може би в това трябва да се търси обяснението на известни наклонности, за които намекваме. Това дава осветление на един много интересен факт: сред пленниците, които са в огромни маси, се вършат нечовешки изстъпления и личи, че никой от тая огромна маса не реагира... Това убиване на човешкото у човека, това заличаване на всичко индивидуално, това унищожение на чувството за правда и състрадание към ближния, изглежда именно то е най-характерното за Сталиновия режим. Всеки човешки порив, всяка лична инициатива, всяко възмущение и жест на протест са сподавени и задушени. Милиони тълпи, сега пленници, са се обърнали - разбира се, че има изключение - в животински твари. Това личи и по тъпите им лица, неугледни и мрачни. Този тип на пленници, които изпадат вследствие на дълги потиснически режими в пълно безразличие и абсолютна апатия при всички насилия и жестокости от други над трети лица.
в. “Зора” - София, 29 октомври 1941 г.


3. Ниското ниво в Съветския съюз

Равнището в Съветския съюз е ниско: ниско е то и в умствено, и в нравствено, и в материално отношение. Прави силно впечатление, че завършилите, например гимназия, ученици и ученички, които знаят за съществуването на България, до един не знаят, къде е тя на картата, не знаят, че е от западната страна на Черно море, което мие и съветските брегове. Само един ученик ни каза, че учителят им е разправял, че руската азбука е дошла от България. Изобщо в Съветския съюз много малко се знае за външния свят. Там се учудваха, че ние българите говорим език, така близък до руския. Трябва да отбележим, че не срещнахме човек, който да не говори руски, макар и да е от друга народност. Този факт обаче е много по-стар от заграбването на властта от болшевиките - руски се е говорило и в царско време.
Низко е и нравственото ниво на съветския гражданин. За да откъсват младежите от родителите, партийните организации са им устройвали развращаващи сцени. Особено младежта от селата е била мъкната от партийните организации по градовете и развращавана, за да бъде откъсната от дома. Доста е разправяно за постоянните разводи срещу плащане на такси, които последователно растат за всеки последователен случай, обаче не са толкова високи, че да не може да се платят. Всичко това се потвърждава в разговорите със съветските жени, които говорят с охота и възмущение на тая тема, когато мъжете са по-въздържани и по-мъчно говорят на нея.
Най-зле обаче съветските граждани са били в материално отношение. Месечната заплата на гражданите се е колебаела за едно лице между сто и петдесет и четиристотин рубли, а с една рубла може да се купи един килограм хляб, когато държавата заплаща за един килограм жито десет копейки. Значи, Съветският съюз е вземал от залъка на своите граждани, за да се въоръжава и да върши пропаганда по света.
Един професор е получавал например 400 рубли на месец, с които не е можел да си купи един костюм. А с по-малките заплати е могло да се купят само едни обуща. Затова дрехите на гражданите са доста овехтели, и, вместо балтон, често носят минтани, пълни с памук [1].

Бележки:
1 - Ватенки

в. “Зора” - София, 29 октомври 1941 г.