Между биенале и кинофестивал

Три месеца във Венеция не беше капнала капка дъжд, а плисна като из ведро в момента, в който самолетът ни от Кьолн/Бон се приземи край лагуната. Сигурно, за да ни върви по вода, както казват българите...

В добавка към първата изненада от пришевките на времето, пристигайки от аерогарата на пиацале Рома с разтворен чадър, точно тоя непредвиден мокър чадър закрива вълнуващата гледка отдалеч към последния писък на испанския архитект Калатрава – един футуристичен  мост,  който, от времето на бляскавата Serenissima – както е наричана през вековете Венецианската република  - и до днес, едва сега за първи път дръзва да свърже континента с островите и току-що е прекрачил с металната си конструкция над Канале Гранде, но за пешеходците ще бъде открит едва на закриването на Биеналето - през ноември. Така съвременна Венеция успява постоянно да гъделичка интереса към културния живот, който тече по каналите.

Изненадата е , че за разлика от представата, която даваха телевизионните репортажи - явно сигнално червеният мост е бил сниман от хеликоптер отгоре -  а в действителност, минавайки отдолу под него с вапорето, гондола или скутер, мостът  прилича на огромна, оглозгана рибена кост, простряла се със скулптурно величие между двата бряга на Канале Гранде...

Тази първа асоциация е на Маргарита Пуева – именитата българска скулпторка от Дюселдорф, с която решихме да обменяме впечатления на Биеналето.

В рамките на това „Биенале ди Венеция” се провежда 52-то Изложение на изкуствата и 64-то издание на  Кинофестивала „Златният лъв” – истинско стълпотворение край лагуната на артистични лъвове и кинозвезди, цял  Холивуд приижда с гондоли, защото Венеция празнува тази година на Лидо и 75-ия рожден ден на Кинофестивала, който е  най-старият в света, доайен в съзвездието Венеция-Кан-Берлин и единственият кинофестивал, на който за пресконференциите се отива с лодка!    

Сигурно не трябва да се изненадваме с Маргарита Пуева, че вместо някоя трепетна случайна среща с Джордж Клуни, с Брет Пит или с Ричард Гиър – гостите на този Кинофестивал,  едва на петата крачка от моста Риалто към хотела ни на Пиаца Санта Мария Формоза, двама „тъмни балкански субекта” изникват изпод земята в тясното венецианско кaле - синоним на сокак - и ведро ни приветстват с Добър вечер!

Чули българска реч, та да се намерят на приказка... или пък да си правим компания, разгеле, сънароднички....

Ускоряваме двете крачка в галоп, малко ли сме чували в Германия за българските мафиоти и мутри... И се запитваме на немски, защо ли многомилионните кавалкади от германци по всички туристически направления в света, не считат за нужно да се приобщават така към случайно срещнати сънародници, нещо повече – считат го за посегателство в личната сфера на човека. Българинът явно все още се мисли за рядка птица и фриволно каца на главата на случайния непознат, който говори същия език.

”Мисли с чувствата, чувствай с разума” – това е многозначителното мото на Биенале’2007.

Разумът в случая ни диктува, преди да търсим къде е Палацо Дзордзи, с българското участие –  защото всички страни, които нямат собствен изложбен павильон в Джардини делла Биенале, са пръснати из цяла Венеция в дворци и музеи -  нека първо да видим какво показват най-спряганите имена от художествената критика:

Софи Кал във Френския павильон, с нейната инсталация „Погрижи се за себе си”, за която при астрономическа цена от  1 300 000 евро, световни музеи и мастити колекционери се натискат да я купят.

Или Масао Окабе в павильона на Япония, с „Тъмното лице на светлината”, който с омагьосващата естетика на безброй графични отпечатъци – всички от камъните на Хирошима след атомния взрив - задава въпроса: „Има ли бъдеще за нашето минало?”

Или защо точно Иза Генцкен – „голямата непозната в немското изкуство”, както я нарича критиката – е избрана да го представя сама пред голямата международна публика  в павильона на Германия, с една много спорна инсталация, спонсорирана от Дойче Банк, пълна с невероятен хаос и всевъзможни буклуци, събирани от десетилетия... Живият живот като изкуство, поднесено от Иза Генцкен. Маргарита Пуева не изглежда възхитена – „не, това не е моята бира”, както казват германците, а аз дори по средата на изложбената зала давам бързо заден ход.  

На стълбата пред Германския павильон някакъв младеж ни приближава с „Добър ден, чух ви, че говорите български...”

Бил сред участниците в българското представяне - Иван Мудов. И другите ли участници са във Венеция? – интересува се Маргарита, дали ще види колегите си от България или поне Недко Солаков. Не, Мудов бил постоянно във Венеция, но сам, защото неговата инсталация се нуждаела  от поддържане!

Решаваме да оставим за другия ден, как се представя България  в Палацо Дзордзи и да видим междувременно къде е изложен Недко Солаков, който няма нищо общо с националната им изява, защото като художник с голямо международно признание вече е в първа лига „Всяка коза за свой крак” – лигата на индивидуалистите и знаменитостите.

Откакто преди 10 години Недко Солаков проби на Биеналето във Венеция и с него за първи път България се включи сред страните-участнички, той си завоюва устремно международен престиж със сензационните си интерпретации на „тайните досиета и тайните служби”, излаган от елитната цюрихска галерия Арндт&Партнер – същата галерия, с която работи и звездата на Биеналето Софи Кал.

За 52-рото Биенале Недко Солаков е персонално поканен от Дейвид Кроф и Роберт Стор – могъщите артистични босове на Биеналето - за главната експозиция в Арсенала, където се представя редом с други световноизнестни имена на съвременното изкуство –  френският скулпторДаниел Бюрен, руският концептуалист Иля Кабаков  и италианецът от Ню Йорк Лука Буволи.  

От всички изложени в Арсенала  103 автори, между които е и легендарната  96-годишна Луиз Буржоа, Недко Солаков най-точно и провокативно стреля със своя „Калашников” право в целта: в имиджа на България пред света като „земен рай за бруталната организирана престъпност”- актуална тема на Запад, и то на фона на този „войнствено-тематичен” исторически декор - Арсенала - военната крепост от 13 век, където венецианците са складирали някога оръжиято си за нови завоевания и за отбрана на натрупаните богатствата.  

В типичния си самоироничен коментарен стил от последните 15 години, Недко Солаков изписва на английски  по стената разсъжденията си за съдържанието на своята инсталация – името на България е синоним на мафиотските канали за нелегална търговия с българо-руско оръжие, в каталога на Биеналето Недко Солков се е снимал с нарамен Калашников, а един истински автомат Калашников виси на стената в Арсенала и до него са мултиплицирани хиперреалистични рисунки на оръжието, на едно видео тече интервю на Недко Солаков с директора на българския оръжеен завод Арсенал, а на Плазма-екран е застинала картина на руското посолство в София, откъдето се дърпат конците на мръсните гешефти за милиони, които в добавка към Кирилицата свързват предано България още от комунистическо време с по-големия й руски брат и с престъпния свят...

За разлика от Арсенала, Палацо Дзордзи прилича на тих  манастир, а представянето на България в него с трима художници: Правдолюб Иванов, Иван Мудов  и Стефан Николаев, е под мотото „Място, на което никога преди не сте били”. Прекрачваме във вътрешния двор на двореца, който прелива в падаща зеленина от високите старинни зидове, а в средата на каменната настилка се издига върху черен полиран постамент една монументална, пет метра висока златиста газова запалка от бронз – класическият модел, перфектно възпроизведен. С Маргарита Пуева в първия миг сме готови да се обзаложим, че тази великолепна скулптура на открито, със съвършена естетика, е постоянен венециански паметник, но се оказва приятна изненада: та това е инсталацията на един от българите – на Стефан Николаев – и наистина, като на истинската запалка „Дюпон”, от нея лумва истински пламък !

До входната врата на Палацото се мъдри една най-проста транспортна количка с три кашона българско червено вино и най-отгоре, от изрязана дупка в картона, се подава отворена бутилка Каберне-Совиньон, с етикета на Домен Бояр. Покана за дегустация? Който мине - да пийне? Защо не, малък дженк за весело настроение на Биеналето?

Но това също се оказва биенален експонат на изкуството! Изненада - точно това е  инсталацията на младия Иван Мудов, за която той говореше, че се нуждае от редовно поддържане... Изпитата бутилка трябва да се подменя с нова!

Наздраве!