Есента на генералите и патриарсите

Политическото пространство в България е фрагментирано, недоверието в демокрацията расте преди изборите, твърди Александър Андреев от Дойче Веле

Латиноамериканизация и афганизация – това, без голямо преувеличение, са две от най-отчетливите тенденции в българската политика преди местните избори. Латиноамериканизацията се налага най-вече в лицето на многобройните (доста фалшиви) генерали, които нахлуват на политическата сцена.

Очевидно сериозна част от избирателите, които и в неполитическото си битие обичат латиноамериканското (от сериалите та чак до различните балкански форми на фиеста и пачанга), вече е убедена, че само пагонът и здравата ръка могат да турят ред в демократическата бъркотия.

Колкото до афганизацията – това е сходна тенденция, която размива демократическото представителство чрез утвърдени партии и премества тежестта към локални патриарси    (племенни вождове) с пари, влияние и ореол на всемогъщост по места.
 
Разбира се, всичко това не е толкова ново в българската политика. Генералите, например, винаги са били на мода. Дори в момента един от тях е заместник държавен глава.

Както и другаде по света, влизането на генерали в политиката е сигнал към избирателите, че за оядените и корумпирани цивилни лигльовци от разните му там партии ще има гонка по устав. Една по същество простичка политическа платформа, която е масово разбираема и поради това се радва на непреходно одобрение.

Ама че политиката била изкуство на възможното, че в нея се ценели диалогът и компромисът, а не заповедите и маршовата стъпка – кой ти гледа. А фрагментирането на политиката и подмяната на съдържанието й с отделни силни лидери, които обещават всячески подобрения от общ характер (на централно или на местно равнище) е познато още от славните времена на Жорж Ганчев.

Той обаче бързо осребри хорската наивност и изчезна от публичното пространство още преди там да се появи досието му. Апропо Държавна сигурност: безразличието на много хора в България към агентурното минало на стотици публични фигури е просто още едно доказателство за болезненото недоверие към демокрацията.
 
Тоест, гласно или мълчаливо много избиратели в България са убедени, че държавата (или общината) ще бъдат управлявани по-добре от хора, които владеят инструментариума не на политическата, а на други видове власти: на казармената (генералите), на тайната (сътрудниците на ДС), на племенно-патриархалната (местните велможи).

Естествено, главната причина е дефицитът на демократична култура и традиция. Но вина носят и самите политически партии в България, които след 1990 не успяха да убедят хората в предимствата на представителната демокрация.

Защото ако огледаме политическата сцена от последните десетина години, трудно ще открием политическа партия с ясен профил, с трайна платформа и идеи, които са валидни както на централно, така и на местно равнище.

В България има партии, които са квази-етноси (както Андрей Райчев определи преди време БСП), партии, които са си чисти етноси, партии-каузи, партии-диагнози, партии-лидери, партии-файтони, партии-ракети-носители, партии-антипартии и какво ли не още. Но няма политически формации, които трайно следват някаква ясна политическа линия.

И преди местните избори през октомври в това празно пространство вече нахлува поредната група въжеиграчи.