Антони Георгиев е роден през 1963 г. в страна, която беше независима само формално. Затова се дразни, когато бивши сътрудници на ДС твърдят, че са защитавали някакви “нацонални интереси”, тъй като тогава главният национален интерес беше да се събори комунизмът, а ДС правеше обратното. В началото на 1989 г. бяга на Запад с последния влак – буквално, защото няма пари да си купи самолетен билет. Установява се в Дания, където най-яркият му спомен е младежка демонстрация в подкрепа на НАТО. Един от издигнатите от гражданите на Копенхаген плакати заявява: “Better both feet in NATO than a cold ass in Siberia.” През следващите месеци комунизмът пада и НАТО в Дания не е много актуално, поради което Антони Георгиев започва да работи в Би Би Си – Лондон. В периода 1992–1996 г. е в Мюнхен и Прага, където работи за Радио “Свободна Европа”, последната му позиция е тази на помощник-директор на българския отдел. През 2002 г. се връща за постоянно в България и става главен редактор на българската версия на “Плейбой”. През 2003 г. започва бордното списание на “България Ер”, но в началото на 2007 г. се разделя с него. В момента Антони Георгиев е издател на HIGHFLIGHTS, българското летищно списание (виждали сте го на летищата в София, Варна и Бургас) и на VAGABOND, българското английско списание (виждали сте го у приятелите си англичани). Пътешественик по убеждение и медиен тип по призвание (не се е занимавал професионално само с телевизия), Антони Георгиев е автор на романа “Виена”, издателство “Гражданин”, 2001.

По-добре с двата крака в НАТО, отколкото със студен задник в Сибир

С Антони Георгиев, издател на HIGHFLIGHTS и VAGABOND, разговаря Явор ДАЧКОВ

­ Да започнем този разговор с ирония. В навечерието на 9 септември комунистите отвориха досиетата. Вашето мнение за този исторически парадокс?

­ Не мисля, че това е парадокс, по-скоро е закономерност. Банално звучи, знам, но комунизмът се повтори веднъж като трагедия, при Луканов и Жан Виденов; сега се повтаря като фарс. Как иначе можем да окачествим абсурдното поведение на целия политически апарат на държавата, включително на най-високите му представители? Първанов, гледайки някак отвисоко, играе хорa и дава на деца да ядат питки... Той е спокоен, защото, по неговите думи, вече всичко е казал за епизода “Гоце”. Но Гоце не е само картонче, както казва назначеният от Първанов шеф на разузнаването. Гоцев е човек от кръв и плът; личност, която поне теоретично би трябвало да бъде някакъв морален стожер за населението на България. Аз лично се срамувам, когато моите сънародници избират президент, който ги е излъгал, че не е работил за Държавна сигурност, а се оказва, че е. Който лъже за такива “дребни” неща, ще излъже и за едрите.

Това, което току-що казах, илюстрира схващането, че Първанов трябва да си отиде не защото е бил доносник, а защото е излъгал, че не е бил.

В западната ценностна система, към която България не принадлежи от 1944 г. насам, най-голямата добродетел е истината. Малките деца биват възпитавани в дух на истина точно обратното на положението в комунистическа България, където в моето детство, през 1960-те, баба ми, Бог да я прости, ме учеше да лъжа. “Когато отидеш в училище”, казваше тя, “ще казваш, че Митко Палаузов е бил добър; че е бил герой. Но да знаеш, че той е бил злодей.” Вацлав Хавел много хубаво го описа в знаменитата си книга “Живот в истина”.

Но Първанов, тъжно ми е да кажа, не е Вацлав Хавел и България не е Чехия. В Чехия бивш дисидент стана президент. В България точно обратното. Бивш информатор за Държавна сигурност е президент.

­ Разбира се, досиетата не са отворени докрай. Имаме да извървим още доста път. Как си обяснявате дългото отлагане на решаването на този въпрос?

­ Това, смятам, е ясно дори за онези, които на Девети септември “полагаха” венци пред паметниците на Червената армия. С малки изключения т.нар. преход в България бе диктуван и оркестриран от Държавна сигурност и нейни кадри. Въобще не става дума за идеология става дума за пари, влияние и власт. Държавна сигурност през тези години имаше интерес да протака, да забавя; и в крайна сметка да размие нещата. Точно това се случи. Държавна сигурност с всичките си червени, морави, зелени, жълти и кафяви членове си свърши работата по-добре и от най-бляскавите пиари.

С помощта на Държавна сигурност комунистическият елит от края на 1980-те успя да трансформира политическата си власт в икономическа. Олигархизацията на българското общество, подобна на тази под Путин в Русия (разликите са в мащабите), е завършена. Нито НАТО, нито Европейският съюз, нито Съединените щати се интересуват от тези неща, тъй като те са си работа на българите. Българите също не се интересуват, защото за тях е много по-важно да осигурят семействата си през зимата. Тъжно.

­ Имат ли според вас вина десните, които можеха да отворят всички досиета, когато цялата власт бе тяхна между 1997 и 2001 г.?

­ Мисля, че отговорът на този въпрос се съдържа в самия въпрос. Досега не съм чул нито Софиянски, нито Костов, нито Надежда Михайлова, нито Екатерина Михайлова да обясняват защо не са го сторили.

­ Можете ли да опишете българския антикомунизъм такъв, какъвто го наблюдавате през годините на прехода?

­ Може ли с една дума? Мижав.

­ Отживелица ли е темата за антикомунизма? Може ли този проблем да се постави по модерен начин днес?

­ Комунизмът е националсоциалистическа идеология, която по същество практикува престъпления срещу човечеството. Освен в продиктуваните от комунистически режими законодателства, за такива престъпления няма давност.

Но през 2007 комунизмът, разбира се, е демоде. Повечето млади хора нямат преки спомени от комунизма. За тях е много по-важно да спечелят стипендия и да заминат да учат в някой западен университет с надеждата, че след това ще могат да останат на Запад, отколкото да се ровят в прашните страници на историята на своите родители. Но естествено човешко чувство е да искаш да имаш корени, герои за подражание; да знаеш откъде идваш, което да ти помогне да разбереш накъде отиваш. Тъкмо тук сподвижниците на Първанов и Станишев наливат масло в старата пропагандна машина. Как иначе ще си обясним популярността на “На всеки километър”? Как иначе ще си обясним насаждания от Първанов национализъм, маскиран като “национална гордост”? Как ще обясним пародията със сестрите в Либия и романите на внучката на Гриша Филипов? Или изстъпленията на Божидар Димитров (историка, не уважавания от мен зъболекар)?

­ Сергей Станишев казва, че днес нормалните хора не се интересуват от досиета. Късно ли е да се връщаме назад, или още не му е дошло времето?

­ Изявлението на Станишев най-добре мога да опиша с един английски (да ме прости самият Станишев) израз, чиято цветистост за жалост се губи при превода: “To add insult to injury” да прибавиш към болката обида. Много лесно е от удобството на привилегированото семейство на главен секретар на ЦК на БКП, от позицията на доброто образование, от висотата на държавния си пост, простичко, ей така, да се опитваш да зачеркнеш животите и съдбите на хилядите хора, пострадали от Държавна сигурност. Животът ми на Запад и практиката ми като журналист са ме научили винаги да гледам на нещата от няколко гледни точки, включително от гледната точка на пострадалия.

Директно пострадали от комунизма са хиляди нещастни хорица, които в началото са били избивани по трудовите лагери или са били интернирани, на които по-късно не им е било разрешавано да учат в университети или да пътуват на Запад и чиито лични имена в залеза на българския комунизъм са били насилствено променяни. Индиректно пострадали от комунизма са избирателите на Станишев. Това са пенсионерите, за които подаянията на държавата не стигат дори за лекарства; това са хилядите инженери, които в един момент разбраха, че не са инженери, а безработстващи и живеещи в панелни блокчета битови алкохолици; това са техните деца, на които се налага да гледат игри по bTV, вместо да прочетат книга.

Но понеже България винаги е била доста мазохистична, дори пострадалите от комунизма продължават да гласуват за Първанов, Станишев и техните хора.

­ Вие често пишете за комунизма. Можете ли да разкажете кратка история, която го характеризира?

­ Мога да напиша цял роман по този въпрос, но трябва да се прави разлика между различните етапи на комунизма. Моите първи спомени датират от края на 1960-те, тогава беше едно. През 1970-те, когато бях ученик, беше друго. През 1980-те, когато бях студент и когато започна Възродителният процес, беше различно. Ако ме питате за последната фаза на комунизма, мога да ви разкажа историйка, за моя тъга истинска, която се състои от едно изречение: В България има президент, който е бил агент на Държавна сигурност.

­ Защо напуснахте България?

­ На този въпрос винаги отговарям кратичко: “Тогава България беше комунистическа държава.”

­ Какво ви накара да се върнете?

­ Аз съм роден и отрасъл в България и България е мястото, където са приятелите ми от онези далечни времена. През 2002 г., когато дойдох в България, ми беше много приятно, защото това за мен беше пътуване както в пространството, така и във времето. През първите няколко години ми беше много интересно и приятно прекарвах времето си с приятели, а нещата, от които те се оплакваха (дупките по улиците, бездомните кучета...), за мен бяха развлекателни, дори екзотични. Но напоследък съм започнал да се изнервям.

България е хубава страна, но лоша държава (отново звучи банално, но е истина). Противно на излиянията на много медии и политици, България не е уникална нито в географско, нито в топографско, нито в културно отношение. Идете само в Турция и ще видите всичко “българско” по десет и доброто, и лошото. Но тъкмо в това е очарованието на България. Тя е там, където е; и освен ако не бъде изцяло застроена с безвкусни курортни комплекси, трябва да бъде пазена.

­ Вдовицата на Ким Филби дойде на официално посещение у нас и се срещна с министъра на вътрешните работи Румен Петков. Как гледате на тази новина, охотно разпространена от медиите в България? Мисълта ми е за онази прословута реплика за троянския кон в Европа.

­ Не е ли очевидно? Преди месец председателката на Държавната агенция по туризъм беше в Русия, където покани съветския войник прототип на т.нар. “Альоша” в Пловдив да дойде на посещение в България. Как се променят нравите! В началото на 1990-те имаше гласове за събарянето на този паметник. Чу се, че Кристо е искал да го опакова, тъкмо като Райхстага, но не са му разрешили. Сега каним с топли чувства представител на армията, която окупира България през 1945 г. и не я пусна от хватката си през следващите 45 години. Опасно е да се правят аналози между исторически събития, тъй като историческите събития винаги са уникални в детайлите, но не мога да се сдържа: това е все едно в Лондон да поканят на държавно посещение германски пилот от Луфтвафе, който е участвал в блица.

­ Как си обяснявате зачестилите напоследък белези на съживяване на залинялата през последните години българо-руска дружба?

­ Първо, не мисля, че българо-съветската дружба е залинявала. Независимо от политиката на деня повечето българи са някак предразположени към Русия и руското. Може би е поради езика, може би е поради външния вид на руснаците и рускините; може би поради дългите години на изолация, незнаене на чужди езици и невъзможност за пътуване в чужбина; най-вероятно е поради свирепата индоктринация и пропаганда, чрез които Русия беше представяна като приятел, не завоевател; като благодетел, не използвач. Използвайки методите на своите обвинители в Берлин, Георги Димитров каза: “Българо-съветската дружба е важна като слънцето и въздуха за всяко живо същество.” Той го каза много пъти, клакьорите и репресивният режим (да, онези, от които вече не се интересуват “нормалните” хора) го повториха и хората повярваха.

Аз лично не съм видял нищо хубаво от СССР или Русия, а и нямам намерения да търся. Разбирам малко руски, но не мога да говоря, тъй като имам проблеми с падежите. В университета имах по задължителен руски тройка, но се гордея да кажа, че по английски и литература имах пълно шест. Не съм ходил на студентска бригада в СССР; въобще никога не съм ходил в СССР (макар че в края на 1990-те работата ми често ме водеше в Балтийските републики, където видях как новоосвободените естонци, литовци и латвийци се отнасят с бившите си окупатори нищо общо с България). Широката руска душа не ме интересува, както не ме привличат и безбрежните степи и т.н. Руската музика за маса ми е чужда. Предпочитам Париж.

­ С какво според вас сме европейци и кое все още ни отдалечава от Европа?

­ Българите сме такива, каквито сме. Опитите да станем повече европейци и по-малко балканци ме разсмиват. Не можем.

Но това, което можем, и според мен трябва да направим, е да се отървем от претенциите си. Ние сме там, където ни е турила историята и географията между Турция и Сърбия. Не искам непременно да кажа, че мястото е лошо.

­ Още един въпрос, зададен с известна ирония. Упрекват левите, че управляват с бившия монарх, а десните, че издигат за кандидат-кмет на София внук на герой на Съветския съюз, агент на НКВД. От трета страна, цял легион от генерали тръгва на бой за кметски места. Опишете с няколко думи българския политически живот такъв, какъвто го виждате днес.

­ На пръв поглед странен, но при по-задълбочен анализ закономерен.

­ Възможно ли е според вас в България да има почтена, нормална и антикомунистическа политическа сила, за която да гласуват повече от няколко процента от населението?

­ Би трябвало. За това не е необходимо да откриваме топлата вода. Да погледнем какво става в Германия, в Полша, в Чехия, дори в Румъния. Но за това, разбира се, трябват предпоставки. Най-добрата противоотрова срещу комунизма не е антикомунизмът, а истинската, реално функциониращата демокрация от западен тип политическо и административно устройство, в което нещата са прозрачни, корупцията е ограничена, а икономическата инициатива е достъпна за всички. В която катаджите биха глобили и министър-председателя, ако е паркирал лошо.

­ Правите списание, ориентирано към чужденците, които живеят у нас. Бихте ли се опитали да направите портрет на България през техните очи?

­ Не. Но мога да съобщя какво нашето списание им казва за България. Редакционната ни политика не е по-различна от редакционната политика на кое да е месечно списание с обща насоченост в Западна Европа. Ние казваме нещата такива, каквито са. Изтъкваме хубавото в природата, политиката, културата, но не премълчаваме лошото в природата, политиката, културата. Затова ни четат толкова много хора. Никой не иска балкантуристки брошурки.