За водката на онзи от шесто

"Всички спортни журналисти е трябвало да са агенти, защото са излизали навън". Така се изказа в седмичник един, дето много ги разбира тия работи. "Трябвало" и това е. Май наистина много ги разбира, щом знае кое трябва и кое не в Държавна сигурност (ДС).

Ние, признаваме, не ги разбираме много, но сме спортен журналист повече от четвърт век, с извинение, и най-малкото поради тази проста причина имаме правото да се произнесем и ние по темата.

Драги, както можеше и сам да се досетиш, не всички спортни журналисти "излизаха навън" едно време. Имаше способни и достойни колеги, на които паспортите им висяха "на трупчета", както казвахме в казармата, заради същата тази ДС. И които поради това не можеха да си вършат пълноценно работата, а и Букурещ даже гледаха през крив макарон.

Имах навремето колега, който, след като бе най-сетне "удостоен" - след близо десет години унижения - с командировка до Югославия, взе, че отказа да иде и си докара още по-големи главоболия. Тогава не можеше и елементарна човешка гордост да проявиш. Да откажеш подобна "благоразположеност" на редакционното ръководство (разбирай - и на специалните служби) беше даже по-опасно, отколкото да им теглиш поотделно или общо една майна в "Базата", дето си пиехме ракията.

Повечето от онези, които "излизаха навън", бяха "наши хора", които бездруго знаеха как трябва да се държат в "лошата" чужбина, какво (не) трябва да пишат. Един от "нашите", от официоза на печата, в стремежа си да извади око на гнилите капиталисти, взе, че им изписа веждите. Беше предал, че организаторите на световно първенство в САЩ били такива калпазани, че не си направили труда свестен телефон да сложат в пресцентъра, та нашият, видите ли, бил принуден да диктува от... уличен апарат. Преди трийсетина години за такива улични телефони не бяхме и сънували. И стана конфузно някак...

Може и да е имало агенти сред спортните журналисти, но истината е, че в повечето случаи ДС си изпращаше свои хора да слухтят по спортните състезания, особено когато командировката бе на Запад - и дълга, и сладка. Ние си ги знаехме тези "слушалки", пък и те не се легендираха - да използвам техен термин - а доволно смучеха от гнилия мушмул, ако се сещате за вица. Неприятното за тях бе, че не ги бръснехме за слива и някои откровено страдаха. Спомням си как по време на едно по-дълго пътуване момчето от шесто ли, от седмо ли, само дойде при мен и почти изхлипа: "Ела бе, братче, да изпием "столичната" - от България я мъкна." На него и състезанията му бяха досадни. Иначе вероятно е имал адски важна мисия и - още по-вероятно - талантливо я бе изпълнил. В полза на родината.

Може и да е имало спортни журналисти, които са клепали другарчетата си, ще видим, като (ако) се произнесе досие-комисията, но е глупаво да се смята, че "всички" са били такива. Какво, като сме "излизали навън", то и стюардесите излизаха, и тираджиите излизаха - всички ли "трябва да са били" агенти? Освен това ДС явно е знаела как да балансира нещата и покрай своите служители, доста журналисти неагенти, пускаше великодушно зад граница. Така се създаваше впечатлението за свободомислие, за демократичност, за ненамеса в редакционните дела. Впрочем покрай спорта това впечатление се създаваше по-лесно.

Спомням си, когато трябваше да отразим първото състезание на Наим Сюлейманоглу, вече с полумесец на трикото. Беше на европейското първенство в Кардиф, Уелс, през 1988-а. Не знам къде са били тогава нашите от ДС, но и с просто око се виждаше къде не са ченгетата от Турция - само на състезателния подиум не бяха, но не съм сигурен все пак. Ей на това му се вика шпионски размах, даже кофти да му стане на човек, че нашият агент Боев дреме някъде.

А той вече си бил свършил работата, шиткайки Наимчо на турците за милион "в зелено". А на нас, двамата (?!) пратеници журналисти от "Спорт" и "Старт", ни остана само да опишем победата му. А, да - и да изпием после "столичната" на поредния от шесто ли, от седмо ли.