Този път парашутът не се отвори

Отхвърлянето на българските номинации е най-сигурното доказателство за кардиналното разминаване между българските и европейските критерии за висок морал и професионализъм. При това без да идеализираме европейските. Начинът, по който тези три имена стигнаха до ПАСЕ, беше толкова неприемлив, че подобен развой можеше да се предвиди в самото начало.

"Дневник"

Проблемът със съдебната реформа вече се пренесе в Европа след злополучните номинации за български съдия в Европейския съд по правата на човека в Страсбург. Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ) преди два дни отхвърли и трите български кандидатури и поиска от правителството нови номинации. Мотивът, посочен от секретариата на правната комисия на ПАСЕ, е, че Маргарит Ганев, Момяна Гунева и Снежинка Сапунджиева не отговарят на критериите за съдия. Кандидатурите са били отхвърлени поради недостатъчна квалификация (по думите на Юнал Лютфи, председател на българската делегация в ПАСЕ), което е голям срам за управляващите заради неспособността им да излъчат достойни кандидатури за най-престижния съд на континента. Въпросът е ще успеят ли да избегнат скандала при втория опит.

Голямото разминаване

Отхвърлянето на българските номинации е най-сигурното доказателство за кардиналното разминаване между българските и европейските критерии за висок морал и професионализъм. При това без да идеализираме европейските. Начинът, по който тези три имена стигнаха до ПАСЕ, беше толкова неприемлив, че подобен развой можеше да се предвиди в самото начало. През юни група уважавани български юристи призоваха с открито писмо да бъде обявен нов конкурс при спазване на правилата за прозрачност и независимост при избора. Както се видя, ПАСЕ изцяло се съгласи с аргументите им.

Факт е, че кандидатите бяха номинирани по традиционната за България непрозрачна процедура и при доста съмнения за конфликт на интереси, стигащ до обикновено връзкарство. Скандалите следваха един след друг - ресорният за защитаване на държавния интерес пред съда в Страсбург заместник-министър се номинира сам себе си и участва в избора си. Чак след това се сети да освободи поста. В комисията също бяха "независими" - половината бяха негови колеги, а останалите - негови подчинени. Можеше да се очаква този "колектив" да избере шефа си и така стана. Друг номиниран се оказа член на администрацията на президента и автор на отхвърлен проект за Наказателен кодекс. Третият впечатли с това, че фамилията му съвпадна с тази на друг зам.-министър на правосъдието, но никой не сметна за необходимо да изясни този въпрос. И тримата впрочем бяха абсолютно непознати на обществото и твърде далече от представата за известни юристи с блестяща практика, каквато предполага длъжността на съдията в Страсбург. Е, за тяхно успокоение, вече са известни (казват, че скандалът е най-добрата реклама).

В България нещата винаги са се случвали по този начин, за да има изключение точно сега. Скандално беше и това, че в комисията по избора на тъмно не участва нито едно известно в професионалните среди име. Повечето от членовете й нямаха публикации или изследвания в областта на правата на човека и Европейската конвенция. Затова логично номинациите й бяха нейно огледало. Разбира се, изборът на тримата кандидати беше аргументиран с това, че те са изтъкнати специалисти с богат професионален и академичен опит и с много добра езикова подготовка. Защо ли обаче ПАСЕ не ги видя такива, а ги отхвърли само като прочете CV-тата им, които със сигурност преливат от специализации, езикови умения и натрупан професионален опит.

Никой впрочем не разбра защо точно тези тримата бяха излъчени от комисията. Нито защо останалите отпаднаха. Т.нар. комисия не публикува нито един ред от протоколите си, ако има такива, не оповести критериите, които са имали значение за избора. Когато има дефект в принципите на номиниращите няма начин номинациите да са принципни.

Какъв е пътят

Ако представителите на българските власти не искат да се червят в Европа, трябва светкавично бързо и стегнато да организират нов, ама наистина, конкурс - публичен, ясен, с подробно описание на процедурата и критериите й. ПАСЕ има точен регламент за номинирането на кандидатите за Страсбург. Основното в него е прозрачността, липсата на конфликт на интереси, както и участието на съдии, независими представители на академичния свят и неправителствени организации в състава на комисията. Само при напълно осветена процедура и качествен състав на комисията България ще може да излъчи качествени кандидати. В предишния й състав, който дълго се пазеше в тайна, не фигурираше нито един опитен съдия, прокурор или адвокат. Сега трябва да се включат точно такива хора. Преди имаше научни работници и преподаватели в провинциални вузове - но така тогавашното ръководство на министерството на правосъдието разбираше излъчването на достойния съдия. Сегашната администрация трябва да е луда, за да допусне повторно същия скандал. За да привлече достойни кандидати, процедурата трябва да е изрядна. Иначе няма да се яви никой читав юрист. Това е ще е тест за способността за решаване на кадровите проблеми, с които днешната власт тежко и редовно се сблъсква.

Тези хора не могат да правят тази реформа

Не е приятно да се цитира Сталин, но неговата крилата фраза, че кадрите решават всичко, важи с пълна сила в българския контекст. Наблюдава се следният парадокс - в страната е пълно с добри юристи, но те трудно стигат до ключови постове. Там обикновено се намърдват политическите протежета. Е, тези кадри очевидно не могат да подобрят системата.

Този сценарий се разиграва редовно и случката с номинациите за Страсбург не е прецедент. Тези дни той отново се играе покрай избора на нов Висш съдебен съвет и на инспекторат към него. Съвсем скоро ще намери приложение и при избора на председател на Върховния касационен съд. Втръснал ни е, но алтернативният европейски регламент пък не допада на партиите. Защото неговата цел е максимално да елиминира политическото влияние при персоналния избор. В България е точно обратното - партийният избор е решаващ, затова професионалистите са изтикани в маргиналното, а във властта се издигат само удобни на партийните централи индивиди. Именно те взимат погрешните решения, които Европа само в редки случаи успява да отмени. В останалите обществото търпи последствията им и плаща цената на грешките.