Годишнина

Всъщност две годишнини, ако трябва да сме точни. За едната се говори, за другата - не. Първо за годишнината, за която се говори:

"Сблъсъци в Будапеща по повод унгарската революция от 1956
Унгарската полиция използва сълзотворен газ и водни струи, за да разпръсне стотици демонстранти от крайната десница в столицата Будапеща." Да, в Будапеща протестират, че същите комунисти, които причиниха смъртта на десетки хиляди унгарци, днес отново държат кормилото на властта в Унгария.

Другата годишнина си е наша, българска. Когато в Унгария избухва въстанието, тук ДС /тогава тя се наричаше КДС/, по нареждане на Политбюро на ЦК на БКП предприема светкавични мерки. Биват арестувани и пратени в лагери десетки хиляди потенциални противници на режима. Десетки хиляди хора са пратени в лагери не заради извършени престъпления, не заради конкретни деяния, а само по подозрението, че не са верни на "народната власт", както тогава наричали комунистическата диктатура.

Много от тези хора никога не се върнали по домовете си. Помните вероятно разказите за Белене, за лагера "Слънчев бряг" край Ловеч, за Мирчо Спасов /чийто син плати за убийството на Андрей Луканов/, за Шахо циганина, убиецът на стотици доблестни българи. Всъщност Шахо убива и детето на родния си брат, за да докаже колко е верен на Партията, обаче убитите от него българи са много повече. Убити по нареждане на Партията и лично на другаря Живков.

Или не помните? Аз обаче си спомням и друго. В Унгария през 1956 година министър-председателят Имре Наги умря, но не предаде своя народ. Унгарецът Имре Наги умря заради своя народ. Тук, у нас влашкият циганин Тодор Живков пращаше българския народ да мре заради него. Заради неговата личност. Или по-правилно е да кажем - заради безличието му.

Днес и в Унгария, и в България отново управляват комунисти. Днес и в Унгария и в България хората живеят зле. В Унгария пак почват протести. А ние тук спим. Дали докато спим няма да дойдат, да ни вдигнат от леглата и да ни закарат в някой лагер, където да станем храна за прасетата? А после в магазините ще се появи евтино свинско месо. И народът ще е доволен от падането на цените.

В Унгария хората се вдигнаха заради думите на хазарина Ференц Дюрчани: "Лъжехме, за да спечелим." Тук неговият съплеменик Сергей Станишев участва в две завоевателни войни, хвърля милиарди за унищожението на народите на Афганистан и Ирак, като обрича на смърт българския народ, а българският народ си трае и се преструва, че нищо не забелязва. Урааааа! Да живее комунизмът, тоест демокрацията! И дрогаря Сергей!

Има обаче още една огромна разлика. Унгарците не са забравили кои са, и продължават да се борят за своята свобода. "Унгарски Боже, ние Ти се кълнем - кълнем се, че роби няма да умрем!" - пееха "Йилеш". На повечето българи робството май им харесва.Свикнали са с него.Народът, който никога не е признавал робството и никога не е държал роби се съгласи да се превърне сам в роб. Само че накрая оживяват единствено свободните. Робите измират и след години никой не си спомня, че даже ги е имало. Ето кое са забравили българите.

Сега ще ме питате откъде знам какво се е случило през далечната 1956 година, след като тогава още не съм бил роден. Ще ви кажа. През 1978-9 година в Старозагорския затвор се намираше един прочут измамник - Стефан Николов Качамаков от Русе. По същото време, в същия затвор се намирах и аз.

Само че преди да стане измамник, Качамака е бил политически затворник. Вкарали го за две години заради два вица срещу Тодор Живков. А преди да стане затворник, другарят Качамаков е бил офицер от КДС. И така, моят съзатворник ми разказа как една вечер другаря офицер получава няколко запечатани плика и двама старшини от Народната милиция за подкрепление. В пликовете се намирали адресите и имената на "народни врагове", които трябвало да бъдат арестувани.

Единият от "враговете" се оказал първият учител на Стефчо. Когато Стефчо научава, че учителят му е убит, не помня дали в "Слънчев бряг" или в Белене, хвърля пагоните. Става кинорежисьор, беше талантлив, наистина, и стихове пишеше.  Само че имал неблагоразумието да разказва вицове, в които се твърдяло, че другарят Тодор Живков бил - представете си! - говореща тиква.

После Качамака тръгва от затвор до затвор, за да умре в Ловешкия някъде в началото на 90-те години. Та оттам ги знам тези работи. Е, и от други хора. За Качамака се сетих, защото беше уникален случай. Навремето го бяха снимали в някакъв вестник заедно с отец Георги Гелеменов, щели да правят заедно партия. Но това е вече друга история.

А сега накъде? Каква съдба ще си изберем? Съдбата на Унгареца, който умира, за да живее неговия народ или съдбата на Стефан Качамаков, който почва с пасивна съпротива, за да се превърне в отрепка и да умре като куче в Ловешкия затвор? Защото каквито и сметки да си правим, ние ги правим без Кръчмаря, без Неговите закони. А Законите на Небето са такива, че за покорството пред Злото се плаща висока цена. Най-високата.