Да се наричаш софиянец

Има различни мнения кой може да се нарича софиянец. След Освобождението жителите на София бяха само двадесет хиляди. През следващите 50 години те се увеличиха пет пъти и към края на Първата световна война надминаха сто хиляди. До началото на тридесетте години на миналия век, поради партизанщина, политически убийства и икономическа криза, следваше застой. От 1932 до 1940 година започна и досега ненадминато бурно развитие на столицата. Строяха се около десет хиляди апартамента на година, което дори и през никоя от годините на социализма не бе достигнато. Така към 1944 година населението надмина двеста и петдесет хиляди. Тези жители тук ще наречем софиянци.

Това бурно развитие беше съпроводено от много строги, но съвсем модерни граждански, архитектурни и градоустройствени закони, които гарантираха построяването на красиви здания по широки улици и булеварди, гладки и привлекателни тротоари с дървета по края, обилна зеленина от чисти и добре подредени градини и паркове, богата мрежа на градския транспорт и пр. Безшумни трамваи достигаха навсякъде, а автобусите не пускаха отровни газове. Строеше се предимно на пет етажа с по десет-петнадесет апартамента чрез изгодни дългосрочни банкови заеми, така че не беше необходимо да си гешефтар или гангстер, за да имаш жилище. Купувачите на жилища се събираха, оглеждаха се и предварително сключваха договор помежду си, т.е. кооперираха се. Затова тези постройки и до ден-днешен се наричат кооперации. Този дух на коопериране гарантираше изключително добри отношения между съжителите. И тогава, и сега за тези апартаменти, служещи само за живеене, бяха достатъчни две-три места за паркиране на платното на улицата пред сградата. В договорите между съкооператорите задължително се вписваше, че за използването на жилищата при наемането, продаването им или за преустройството им се изисква предварителното съгласие на всички собственици. От създаденото през този период ще упоменем един от най-красивите булеварди по света - бул. “Цар Освободител”, чудесната Царска детска градина, Борисовата градина, парк “Витоша” и пр. Така София от Руски паметник и “Възраждане” до “Слатински редут” и от артилерийските казарми до Владайската река стана красив и модерен град, който не се страхуваше от сравнение с останалите европейски столици. В този град никой, било то млад или стар, не мислеше да напуска страната. От тази София днеска няма и помен.

Не липсват опити да се възроди нещо от нея - например оркестърът в Борисовата градина. Липсата на любов към столицата води обаче до злополучни решения. Един пресен пример се вижда в Борисовата градина - красивото езеро, което едно време привличаше погледа на софиянци при влизането им в градината, се загрози от една ужасна нова постройка, която пречи да се види езерото оттам. Търгашеството и този път възтържествува.

Дойде девети септември. В Царската детска градина се окопа съветска тежка противозенитна батарея, която стреляше със силно гърмящи халосни снаряди, за да известят някоя победа. Оградата на градината беше разбутана, после съвсем изчезна и по-късно там се появи известният войник с шмайзер, който стърчи и до днес. С руските войски дойдоха и нови властници, които бързаха да докарат за поддръжка близки и далечни роднини и познати. Затова още през есента на 1944 г. тръгнаха по жилищата на софиянци комисии, които правеха опис и даваха 24 часа срок на живущите семейства да се съберат в една стая. От всички краища на страната започнаха да пристигат хора, които представяха бележки за настаняване, подписани от нещо като комисари. Този ужас, съпроводен по-късно и със закон -задължително по двама души в стая, продължи до 1975 г. - 30 години социализъм. По-късно изкараха и закон, че никое семейство не може да притежава повече от едно жилище. Този закон бе отменен едва през 1990 г. Всичко това не стигна да се задоволят нуждите на управляващите. Те намериха най-лесното разрешение. На три вълни 20% от софиянците, т.е. около 50 000 души получиха милиционерски известия да опразнят за три дни жилището, да предадат ключовете на кварталния милиционер и да се отправят към Тутракан или някои други селища по северните покрайнини на България. Там ги чакаха в най-добрия случай бараки. Никой не им казваше къде да оставят покъщнината си, никой не ги питаше болни или здрави са, имат ли роднини, където са изпратени, имат ли пари за пътуване и живеене и пр. Така в края на 1949 г. при рано настъпилата зима улиците на София се превърнаха за три дни в безкраен битпазар.

В така освободените по-големи апартаменти се настаниха управляващите, а в по-малките по три-четири семейства, които започнаха безкрайна война за печката за готвене, за банята, за хола и антретата и пр. За стълбищата, фасадите и покривите никой не се грижеше и София заприлича на опустошен от войната град.

По-късно, през 1992 година някои от останалите живи софиянци си получиха собствеността обратно, а други водят и до ден-днешен дела. Пенеже те бяха най-малко на 70 години, много малко бяха с добро здраве и нерви. Техните деца започнаха да възстановяват колкото могат с оскъдните си средства. Но дойде и Виденовден. Тези, които можеха, продадоха всичко и заминаха за чужбина. Останалите се мъчеха през тези кошмарни години да оцелеят само и само да се радват поне малко на жилищата си. Но и това не бе задълго. След 1990 г. се появи новият тип жители на София, квадратни с дебели вратове и къси коси и крака. От комунистическото възпитание на тези жители за задължения към общността изведнъж нямаше и помен. Докато дотогава всички простосмъртни живееха със заплата 100-200 лева, тези нови граждани разполагаха със стотици хиляди и дори милиони левове. Те бяха, които изкупиха масово продаваните жилища и се настаниха в тях с по три-четири кучета да ги пазаят. Купиха си и коли, построиха си после и вили, а апартаментите превърнаха в производствени помещения. Така милионите им се увеличиха още повече. Чрез тези производствени помещения се увеличиха неколкократно колите в София и те безцеремонно ги паркираха по тротоарите. Към това трябва да се прибавят боклукът и шумът, който създаваха. Не е рядкост машини дори и през време на седмичната почивка да вдигат шум над 100 децибела, а да не говорим за шума над 200 децибела, създаван от необезпокоявани състезатели и любители на мощни мотоциклети, които, когато няма движение от полунощ до 3 часа сутринта, използват “Цар Освободител”, бул. “България” и др. като скоростни писти. С ужас научаваме, че броят на внесените мотоциклети се е удвоил, и че дори една кандидатка за кмет на София е направила опит да привлече вниманието на избирателите с помощта на многобройни мотоциклети.

На това не издържаха дори и тези, станали през комунистическо време софиянци, и те изпратиха децата си без изключение на Запад, но нито едно не отиде в Съветския съюз. От старите софиянци измряха още повече, фирмите си купиха втори и трети апартамент, колите, боклукът и шумът по улиците се увеличиха още повече. Всички улици и най-вече “Цар Освободител” се превърнаха в грозотия. Тревогите на софиянци станаха безкрайни. Те трябваше да понасят всичко това, да се грижат за стълбища и покриви, да внимават да не си счупят крак по дупките на улиците, да не бъдат прегазени, ако успеят да се промъкнат между колите, и пр. България по броя на жертви от автомобилни катастрофи и по броя на напуснали страната млади хора стана първа в Европа и последна по раждаемост. Всички правителства и кметове след промените досега си затваряха очите и толерираха това развитие. Така например мнозинството от СДС в парламента гласува против Закона за забрана на мобилни телефони по време на шофиране. Грешната политика на всички правителства на всяка цена да се поддържа и насърчава новосъздаваната псевдосредна класа, без да се грижи някой за неволите на населението, доведе до отдръпването на софиянци от урните. И то с право - няма и до ден-днешен кой да ги защитава. България е единствената страна в Европейския съюз, където:

- няма норма за изгорели газове на колите;

- допустимата норма за алкохола е 1.2%, а не 0,5% или 0%. Да не говорим, че в парламента се дискутира увеличаване на 1.5%;

- никой не следи допустимият шум в жилищата и по улиците да не превишава 60 децибела.

В резултат на тази необяснимо късогледа политика на кметове и правителства софиянци трябва да дишат отровни газове и да слушат невъобразим шум. Това не е всичко. Тази средна класа започна повсеместно да оказва натиск върху останалите съвсем малко софиянци да напускат жилищата си, за да могат да ги изкупят. Не са малко случаите и на физическо насилие. На ул. “Асен Златаров” един софиянец бе пребит без повод на улицата пред дома му, и то пред очите на много безучастни новодомци. А само преди няколко дни друг софиянец на ул. “Кракра” бе нападнат със заплахи да бъде убит и да си пише некролога, защото се съпротивлявал да се правят грозни рампи пред дома му за по-лесно качване на коли на тротоара. Това са само два от многобройните примера. И то като се има предвид, че голям брой сгради, много удобни за канцеларии и работилници, стоят неизползвани извън центъра и се рушат.

Да се очаква полицията или общината да поправят нещата е пълна илюзия. Виждал ли е някой в центъра полицай (с изключение напоследък пред Народното събрание) да се грижи за граждани и пешеходци, да не говорим, да глобява някой шофьор, че не спира на зебра или че не спира пред пресичащи граждани. А общината вместо да дава десетки хиляди лева за потъващи колонки по “Граф Игнатиев”, които станаха любима играчка на деца и младежи, можеше да си подобри значително бюджета с един или двама полицаи, които да глобяват осезателно минаващите на забранено коли. Общината дори можеше да създаде десетки работни места за стюардеси, които глобяват неправилно паркирали коли както е в много европейски градове, а не да се налагат само смешни глоби и безплатни предупреждения. В Германия например вдигната кола се получава обратно срещу 700 лева, а в България - срещу 30 лв. А кашкавалът там е по-евтин.

Как си обясняват управляващите, че във всички други милионни градове в Европа и Северна Америка от Атина до двадесетмилионния гр. Мексико не може да се види нито една кола по тротоарите. В един град - Мюнхен, много подобен на София, кметът например ходи с колело на работа.

Алтернативата пред софиянци е тъжна. Наплашени, недоспали, изнервени, оглушали и отровени да си пишат завещанията или да тръгват и те за чужбина.

За пълнота да прибавим, че по все още съществуващите закони:

- никой няма право да превръща без разрешение жилища в работни помещения;

- никой няма право да руши или променя общинска собственост, каквато например са улиците и тротоарите;

- пешеходците и градският превоз имат предимство пред останалите превозни средства;

- на тротоарите може да се пакира само успоредно на пътното платно, като се оставят най-малко 2 метра до сградата.

Това са познати от 17 години неща, които много стриктно не се изпълняват, и никой от кандидат-кметовете не обещава или поне да се стреми към подобрение на тази ситуация.

И все пак трябва да се гласува. Да се надяваме, че Мартин Заимов, като е видял и други европейски градове, няма да се преклони пред мафиите и мутрите и ще направи София по-годна за живот.