Невидимото зад видимото

Веселина Седларска

Една българска и една английска журналистка са на екрана. Българската интервюира английската. Тя се казва Кейт Блюит и направи оня филм за дома за деца с умствена изостаналост в Могилино, от който на англичаните им спряха часовниците. Гледам двете журналистки и си мисля как ли човек, който няма професионални деформации от дълъг журналистически стаж, възприема това, което е на екрана. Какво ли вижда?
Ето какво вижда.

Вижда една Кейт Блюит от ББС, която има позиция по български въпрос, на който никой в България не обръща внимание. И отстоява тази позиция: с думите си, с жестове, с интонация. Виждам я за пръв път, но й вярвам.
Сега камерата се премества към българската водеща. Преди минута съм превключила на този канал, защото водещият от предния канал изглеждаше приветлив като пакет дълбоко замразен грах. Тази водеща обаче ми е малко прекалено приветлива. Чудя се какво по-напред да гледам: дълбокото деколте, разголените рамене, обесеното на врата голямо и ярко бижу, ситничките и бързи движения, с които намества постоянно косата си, полюшването на тялото... Даже не съм чула какво попита.
Явно е попитала как изглеждат социалните домове за такива деца в Англия, защото Кейт Блюит отговаря, че там вече няма такива домове. За сравнение разглеждам облеклото на Блюит - черно сако и бяла шемизета, разбира се. Никога няма да го забележиш, ако не си го поставиш за цел. Ще забележиш увереността й, загрижеността, борбеността, смислеността и други такива невидими неща. Като знам какъв дебел правилник и етичен кодекс има ББС, сигурно в него е останало място и за някакво такова изречение: Видимото не бива да пречи на невидимото.
Сега обаче съм в ролята на човек, който не би трябвало да знае за правилника на британската медия, затова отново започвам да гледам с очите на най-редови зрител. Ето го пак нашето момиче - ръкавите на блузката му се ветреят, пазвата и раменете му се белеят. Хубаво ни е момичето, усмихнато, даже знае, че и в Швеция нямало такива институции, щото било ходило там. Обаче, ако ги сложа двете събеседнички на кантара си на зрител, нашето момиче толкова олеква, че направо ме е страх да не си нарани главата в тавана. А умно ми се вижда нашето момиче, сигурно и то можеше да направи този филм, заради който в един ден три министърки се изсипаха в Могилино. Защо трябва да дойде някаква си Кейт, за да разберем какво се случва в Могилино и защо трябваше да дойде Амнести уотч, за да затворим дома в Санадиново? Всичко ли трябва те да ни затворят - от атомните реактори до сирашките домове?
В този момент разликата между журналистиката, която често виждам, и журналистиката, която ми се иска винаги да виждам, е толкова голяма, колкото е голяма разликата между нарисуваното, соанираното, бижутираното, деколтираното наше момиче и строго костюмираната англичанка, в която, ако въобще имаше някаква суета, то тя беше невидима и професионална. Да си дойдем всъщност на думата - ако имаше някаква разлика между двете журналистки, то тя беше, че у английската нямаше и следа от чалга. Чалга - не като пеене, а чалга - като всичко останало.
Натискам следващия бутон на дистанционното. Не! Тук се говори нещо за нови форми на стачни действия на учителите и много ме е страх водещият да не каже за хиляден път думата "училища" с ударение върху последната сричка. Даже и учителите вече почнаха да разбират, че собствената им институция в множествено число се произнася с ударение на първото "и", този водещ обаче - не и не! Връщам се на първоначалния канал, където предаването продължава - то от много десетилетия продължава - да е с температурата на мелба. Такива неща си мисля в ролята на най-обикновена зрителка.
Ако обаче размишлявам от позицията на журналистическата професия, най-вероятно ще кажа: Е, няма угодия и това си е.