Краят на началото

Може би сме уморени от дилемите на безкрайния преход. И вече започва началото на края

Последните седмици се случиха няколко неща, които ще се опитам да навържа и да сложа в общ кюп.

На изборите СДС се представи като никога слабо, даже синята крепост Пловдив рухна. Опасявам се – завинаги.

По същото време в Пловдив се провеждаше Международният телевизионен фестивал “Златната ракла” – реално ведомствено мероприятие на БНТ. Гвоздей в програмата бе специалното ведомствено участие на “Мосфилм”.

Малко по-късно Пловдив отбеляза  50-тата годишнина на паметника на Червената армия, известен като “Альоша”. Специалисти по тържествата отбелязват, че церемонията е  затъмнила по мащаб и илюминации Деня на Съединението, който е  не само ден на града, но и официален национален празник.

Член на организационния комитет по организиране на юбилея беше доскорошния кмет Иван Чомаков – допреди 8 години лидер на СДС.

На мизерните протести на репресираните от комунизма не обърна внимание никой.

Никой не обърна внимание и на деня 10 ноември, който последва празника на Альоша.

Както и на годишнината от рухването на Берлинската стена.

Никой не се трогна и от публикациите на “Шпигел” за това как българските граничари са разстрелвали опитващите се да минат през нашата граница граждани на тогавашната ГДР.

Някои сигурно вече се опитват да намерят общия знаменател – реставрация на комунизма, дългата ръка на Москва или нещо подобно.

Мисля, че става дума за нещо по-различно.

Чух аргумените на десетки пловдивчани, приемащи безрезервно Альоша като символ.

Повечето нямат нищо общо с БСП или с Москва. За тях гранитният паметник си е просто наш, български. Част от една нова ценностна система, която е широко отворена за митологиите.

Те са представители на едно ново поколение. Поколение обединено не като възраст, а като мислене.

Или може би като липса на мислене.

В тяхната любов към гранитния воин има даже нещо като протестен вот.

Протестен вот срещу тези, които оспорваха мястото на “нашия паметник” на най-високия пловдивски хълм.

Защитниците на Альоша не разсъждават – те никога не биха се запитали дали пък същият Альоша не е издигнал Берлинската стена?
Не е нужно да се правят исторически анализи – аналитичността само уморява. А и изисква известно натрупване на знания.

Любовта към Альоша, поведението при изборите и ред други неща са вече само на емоционална основа. Ако инатът е емоция.

Може би има различен инат – българският е основан на нежеланието да се усложнява живота с мислене.

Може би сме уморени от дилемите на безкрайния преход.

И вече започва началото на края.