За мълчанието на българската журналистика

Deutsche Welle

Защо едно изключително журналистическо разследване се натъкна на едно изключително журналистическо безразличие? Защо в българската журналистика не е развито чувство за истината? Коментар на Явор Дачков - кореспондент на Дойче Веле в София.

Преди седмица вестник „Дневник” започна публикуването на поредицата на колегата Христо Христов, озаглавена „Икономическото досие на комунизма”. Разследването е изградено на базата на архива на следствено дело N4 / 1990, известно като делото за икономическата катастрофа. В него се дават отговори на много въпроси, които в течение на времето бяха забравени.

Имам пред вид въпросите: „Защо фалира социализмът”, „Защо рухна плановото стопанство и трябваше да бъде заменено с пазарна икономика”, „Как бе натрупан външния дълг, който ще изплащаме още половин век?", „Какво се случи с прехвалената ни индустрия”, „Защо качеството на живот у нас бе толкова ниско и дори елементарните стоки бяха дефицитни” и т.н. В един момент и то в началото на прехода, забравихме да си задаваме тези въпроси, а на един по-късен етап те бяха превърнати в митове.

Митът за „славната ни икономика, която бе съсипана от демокрацията и разпродадена за жълти стотинки”, митът за „безплатните здравеопазване и образование”, митът за „евтините почивка, сирене и хляб”. Постепенно темата за престъпленията на комунизма, за изначално сбърканата социалистическа система, както и за некадърността на тогавашните управници бе подменена от носталгията по хубавите времена на Тодор Живков. По този начин бе изгубена цялата картина, не само от миналото, но и на настоящето.
 
Медиите не обърнаха внимание на разследванията на Христов
 
Днес нерешените въпроси от времето на комунизма ни затискат с актуалността си. Това не са въпроси от идеологически характер, а от чисто практически – образованието, здравеопазването, пенсионната реформа и т.н. Както вече казах, разследването на колегата Христов дава някои от съществените отговори. При това произнесени от главни действащи лица в социалистическата икономика и комунистическата партия. Най-дълбоката и безпощадна критика на комунизма е произнесена от самите комунисти, които признават не само фалита на идеологията, но най-вече фалита на стопанството. Едно от най-сензационните разкрития в разследването, например е, че социалистическата икономика е във фактически фалит едва 15-16 години след социалистическата революция, а Тодор Живков лично продава златния резерв на България на СССР, за да ни бъдат опростени натрупаните дългове.
 
Цялото разследване ще излезе в отделна книга. Лошото е, че тя няма да получи отзвука, който заслужава. Това се видя още след първата седмица от началото на публикациите във вестник „Дневник”. С много малки изключения медиите не му обърнаха внимание. Направиха се, че го няма. В телевизионните новини и предавания можете да видите какви ли не глупости, но не и коментари по този важен въпрос.

В България няма автентична журналистическа общност. Ако имаше, колегията нямаше да се отнася с преднамерено безразличие към важните разкрития на другите, а щеше да ги усилва и продължава, така както се случва в истинските демокрации. У нас големите теми се смълчават, а незначителните събития се раздуват до неузнаваемост. Прическата на Азис е по-важна от това, че Живков е продал златния резерв. Така се създава паралелна реалност, която няма нищо общо с действителността. Това е тежък грях, който не можем да припишем на политиците. Той си е на българската журналистика, която за 18 години не успя да развие чувство за истината, а колеги като Христо Христов остават в изолирано малцинство.