Данаил Крапчев е роден през 1880 г. в Прилеп. Започва журналистическата си дейност в седмичното списание “Македоно-Одрински преглед” през 1906 г. Същата година завършва история в Софийския университет и става четник в Македоно-Одринското освободително движение. С Яворов редактират през 1907 г. в. “Илинден” в София. През 1908 г., след Младотурския преврат, Крапчев заминава в Македония и се установява в Солун, където редактира в. “Отечество”, а после и в. “Родина”. По-късно в София започва издаването на в. “Вардар”. Редактор е на в. “Пряпорец” след Мeждусъюзническата война. През 1919 г. става директор на в. “Зора”. Убит е на 10 септември 1944 г. С неговата смърт спира и издаването на вестника.

Полицейска и правова държава

Европейските държави до световната война бяха се простили с полицейския режим. Изключение правеха една-две държави, като Русия и Турция, които бяха и са колкото европейски, толкова и азиатски държави. Само в тия две държави полицията можеше да разполага с личността, имота и живота на човека.

Западноевропейските държави отдавна събориха, и то най-често чрез революции, полицейските режими. Така нареченият стар режим във Франция и другаде, това е режимът на полицейската държава. През стария режим полицията е била всесилна. Нямало е кой да я контролира и спъва произволите є. Зад полицията, разбира се, са стоели най-високопоставени и неотговорни лица.

Конституционният режим е не само господство на народното мнозинство. Чрез конституционния режим гражданството е целяло да гарантира от произволи и посегателства човешката личност, човешкия живот и имот, убежденията и съвестта на отделните хора. Ето защо чрез конституционния режим се гарантират гражданите не само от произволите на полицията, а и от посегателството дори на самите законодатели. Страшна ерес е, че законодателните тела могат да гласуват какъвто закон им скимне, дори и закони, които унищожават гаранциите за човешката личност, за човешкия живот, за убежденията и съвестта на хората.

Едно подобно разбиране не е далеч от схващането на полицейската държава, против която човечеството се е борило с векове. Защото демокрацията е медал с две лица: от една страна, господство на мнозинството, а от друга, осигуряване и задълбочаване на личните свободи и права, личната неприкосновеност.

За гарантиране личността от произволи и неоправдани посегателства, тъкмо за тая цел при конституционните режими властта се разделя на три: законодателна, изпълнителна и съдебна, за да се ограничават една с друга и да се контролират взаимно. Всичко това е създадено, за да се гарантират и човешката личност, и човешкият живот от каквито и да било незаконни посегателства.

Тия понятия не са овехтели; може би са вечни за културните и зрели политически народи. Днес от тях се отклоняват само слабокултурните държави като Русия и други полуевропейски и полуориенталски държави. В истинските демокрации полицията се измества от съдилищата; тя е главно техен орган. В истинските демокрации съдилищата се увеличават за сметка на полицията. Идеалната демокрация е там, дето съдилищата ще изместят полицията.

Видите ли в една страна многочислена полиция, а съдилищата малко, знайте, че тая държава, какъвто и етикет да носи на фасадата си, е истинска полицейска държава.

(в. “Зора”, 16 декември 1922 г.)