WANTED...семейство под наем

Надя Емилова

Върху опитните мишки на държавата – сираците – се изпробва нов метод на възпитание. Естествено, западен. След влизането ни в Европейския съюз домовете за сираци станаха демоде. Сега особено модерни са приемните семейства. Моделът не е лош, но ако побългареният му вариант работеше добре и е стратегически планиран. У нас обаче управниците го „криворазбраха” и се пуснаха по течението на западните тенденции. Новите методи са въведени още преди да е направено проучване, че те са приложими в нашите условия.

Последната мода в управлението на домовете за сираци, е масовото им закриване. Естествено без много шум и винаги с конкретен повод. Децата се разпределят по останалите места за лишени от родителски грижи, „реинтегрират” се в семействата, които вече са ги изоставили или се продават на приемни семейства. Не е грешка! „Продават” е правилният глагол, защото на приемните семейства се плаща. Който и от трите варинта да се падне, съдбата на тези деца остава неясна. Малцина ще са тези, които ще случат на любящо семейство. За жалост обаче ще са много онези, които ще израстнат според уличните закони.

Важното обаче е, че държавата следва стриктно стъпките, заложени от Европейския съюз. Първата е редуциране на броя на домовете за сираци. Втората е намаляване на официалната бройка на децата. Засега България върви много добре, съвсем по план. Само за миналата година у нас са закрити 15 от домовете за деца, лишени от родителска грижа. Причини никога не липсват – от неподходящо за развитието на децата местоположение до липса на квалифициран персонал. Интересно обаче е как учережденията са работили дълги години в същите тези условия.

Сега изведнъж всички институции се оказаха много загрижени за доброто отглеждане и възпитание на тези деца. Любопитно е и какво решение все пак е намерила "мащехата" за проблема с близо 10-те й хиляди заварени деца. Два хода има държавата оттук нататък - закриването на домовете и прехвърлянето на отговорността. Дори не се споменава за опит да се намери квалифициран персонал или да се инвестира в обучение на сегашния. Кому е нужна тази сложна чиновническа гимнастика, след като просто могат да се хлопнат кепенците на проблемното място. Много по-лесно е петдесетина деца да се разхвърлят в други домове със същите условия или да се дадат в приемни семейства.

За българските журналисти е почти невъзможно да снимат в дом за сираци. Защото бюрократичните препятствия са най-добрият параван на огромното нежелание да се разбере какво става там. Филмът на ВВС за дома в село Могилино обаче успя да разбуни духовете, имаше дори последствия. Вратите на „Къщата на ужасите” бяха хлопнати с гръм и трясък. В Могилино вече няма дом. Няма умствено изостанали деца-сираци. Няма и проблем. Според държавата. Сега невръстните бавноразвиващи се са настанени в други домове. Квалифицирани кадри, които да се грижат за тях, отново липсват. А проектът „приемно семейство” в случая не сработва оптимално, защото малко хора биха взели точно такова дете.

Държавата не трябва да се грижи за изоставените, заварените и съжаляваните. Защото просто не й се получава. Държавата трябва да инвестира в обучението на хора, които да го правят. В противен случай проблемът продължава да разнася миризмата на загнило в обществото.

Сираците винаги са били горещ картоф. Веднъж захвърлени от биологичните си родители, втори път изоставени от невидимата си мащеха, те попадат в „топлата” прегръдка на улицата. Единствената надежда за тях е следващият път, когато опарят нечии ръце, да ги подхвърлят в обятията на любящи родители. Или поне на хора, на които не им е все едно.