Язвата на София

Всеки голям град страда от множество хронични заболявания. Не прави изключение и София. Една от най-големите болести, нещо, което можем да определим като язвата на града, се нарича Кремиковци.

Металургичният завод в Кремиковци е плод на така широко разпространения в страните на социализма от съветски тип култ към черната металургия. Наличието на такъв култ се обяснява с факта, че образецът и проклятието на социализма - развитите западни страни - имат силно развита металургия. Лесно е да се обърка следствието с причината и да се реши, че те са богати, защото имат много въглища и стомана, а не обратното. И да се мисли, че ако ние започнем да произвеждаме толкова стомана, ще станем богати и силни колкото тях.

Затова можем да си представим как още при първа възможност е било взето решение да се построи металургичен завод край единственото що-годе сериозно железнорудно находище в България. За нещастие то се намира до самата й столица. Обстоятелството, че рудата в него е бедна на желязо и сложна за обработка, не е било взето под внимание, а вероятно не е и могло да бъде осъзнато, защото е било над компетентността на вземащите решението неколцина членове на тогавашното политбюро.

Така по идеологически, а не по икономически съображения в затвореното котловинно поле, където живее една четвърт от населението на страната, се появява металургичен комбинат. Веднага става ясно, че за да се обогати местната руда, трябва да се внася висококачествена - по море, а след това с вагони.

Кремиковската руда е бедна на желязо, но затова пък е богата на всякакви други химически елементи, някои от които извънредно опасни. Те се съдържат в облака от прах и газове, който денонощно виси над комбината и се разстила наоколо. Тези дни пък медиите ни зарадваха с новината, че заводът е закупил от Англия и силно канцерогенен железен концентрат. Защото никой друг не искал да го купи и бил много евтин. Дори вече го били използвали. Това си личало по червено-зеления пушек, който излизал от комините.

Въпреки това, колкото и да е странно, все още няма изработена оценка за въздействието на комбината върху околната среда. От РИОСВ (под това съкращение се крие районната инспекция по околна среда) твърдят: “Вредните емисии излизат най-вече от неуплътнените прозорци на помещенията, а не толкова от комините” (?!) (Какво ли става с хората, работещи в тези помещения?)

Освен замърсител на околната среда, Кремиковци дълго време беше и голям икономически замърсител. Дълго време след 1989 г. той служеше за източване на пари от държавния бюджет в нечии частни джобове. Отбрани фирми стояха на входа и изхода на комбината, продаваха му скъпо изходните суровини и изкупуваха евтино готовата продукция. Разликата се доплащаше от държавата. От благодарност тези фирми деляха плячката със съответните държавни служители, осигурили им тази възможност. На това сложи край лошият Костов, който така непростимо приватизира Кремиковци.

Затова предложението на главния архитект на София да се ликвидира комбинатът в Кремиковци буди несъмнен интерес, макар и да е продиктувано по-скоро от някакви засега неясни бизнес интереси, а не от грижа за здравето на хората. Пред това предложение обаче стоят поне две големи въпросителни. Едната е, че сметката е направена без кръчмаря, т.е., без собственика на Кремиковци Митал. Другата е дали теренът след закриването на комбината може да се рекултивира дотолкова, че да стане безопасен за обитаване.

Какъвто и да е отговорът на тези два въпроса, предложението си струва да бъде подкрепено. Защото, както пише неизвестен форумец от Интернет, “знак, че България е цивилизована страна ще получим, когато се случат две неща: събарянето на паметника на съветската армия в София и премахването на комбината в Кремиковци”.