Лице и опако

Любен Лачански

Любимото ми кадифено сако, подарък от г-ца Н., се пропука по шевовете. Не защото съм безпаметно надебелял, а защото и конците си имат живот. Докин, както казваше баба ми Люба. От късам, скъсвам, кина и т.н. След това идват процепите, дупките, дрипите…Обичам си тази дреха, пък и не съм от най-заможните парвенюта, които заради два шева облагодетелстват вехтошарите, та реших да търся шивач. В постмодерна София шивачниците се броят на пръсти.

Сами го знаете. Онази, която ми бе на път, носи чудесна фирма над пеещото портално звънче: “Шием за вас с любов”. В миниатюрното помещенийце три женици правят чудеса с карфиците, шевните машини “Сингер” и огромните допотопни ютии. До шивашкото ателие има погребална агенция. Също с прочувствено име. Ще го спестя. Току бе навалял предният сняг и доста се учудих, че при кроячките пътеката не беше почистена. Почуках, натиснах бравата, пак почуках. Никой. Мъртвец ли имате, господине? Попита ме благообразен мъж, който отвори съседната врата, облачен така, както и единствено се обличат погребалните агенти. Не, сако за поправка. Погребалният се усмихна, както и единствено могат да се усмихват такива служители, и поясни. Закриха дюкянчето. Нае го нашата агенция. Той също пропусна името й. Законите на пазара са неумолими. Хората вече почти не си шият дрехи в такива ателиета. А и репаратурата стана скъпа - сиреч неизгодна. Днес хората повече умират. И ние разширяваме дейността си. Кой ще ти мисли за поправка на… сако - рекох. Кадифено сако. Все едно какво е. В случая съм безсилен, но ако имате нужда от… с удоволствие! Не, да не дава Господ, макар че ви благодаря за загрижеността. Изнизах се, натъпках любимото си кадифено сако в чантата и не се обърнах. Убеден бях, че стъпките ми личаха в снега. Поне засега. Бързах. Предстоеше ми коментар на тема: “За Коледа пенсионерите ще получат добавка по 100 лева”. Честито! Поне засега.

Пушач съм. Харча пари за цигари повече от трийсет години. Но поредното поскъпване на цените направо ме удари в слънчевия сплит. Много скъпо бе, Мите, казвам на продавача, който е отвоювал малка килийка между два гаража и един калкан. Там върти своя малък семеен бизнес. Тоест превръща се в средна класа. Скъпо ами. Всичко стана скъпо. Виж едно “Волво” колко струва. А ако искаш да си купиш свестна плазма, жив ще те одерат. На мен нито “Волво”, нито плазмен телевизор ми трябват в момента. Дошъл съм за най-обикновени цигари. Ама като на мой човек, мога да ти предложа нещо по така! По така - казва Митето и ми намига пичовски, което върху неговата физиономия значи почти като пропуск за рая. Имам тука една партида. Хем евтина, хем готина, хем ще ти завиждат. После Митето ми набутва два пакета цигари от известна марка с неизвестен произход. После ми взима парите. После крие контрабандните стекове в дамски ботуши, завива ги с нещо. Нещото с още нещо. Смее се. Така де, няма да се дадем на държавата. Тя ни е..ва, що и ние да не я… Разбираш какво искам да ти кажа, нали? Аз Митето много добре го разбирам. И това, което ми казва, и това, което иска да ми каже. И онова, което примигва под веждата му. Не мога да разбера себе си. И точно правя такива неуютни заключения върху личността и характера си, когато Митето пак шепне. Мога и дискове да ти правя. Всичко най-ново, което излиза от всички канали. От руските бандитски сериали до най-скърцащото порно. Концертите не са проблем, кеч, мачове. Не си падам по визуалните забавления и отклонявам офертата. Но продавачът е неуморен. Вади кутия, в нея тежък часовник с браслет. Върху стъклото на часовника фирма, която и Лари Кинг трудно би си позволил да рекламира върху китката си. Митето пак пуска успокоителния си гласец: Не се бой, не е скъпо. И наистина цената, която казва, не може да покрие само грамажа на белия лъскав метал. Който въпреки съмнителното си качество не е произведен в "Кремиковци". Отказвам и тази благородна услуга, защото старичкият хронометър ми служи безотказно доста години. Ти нещо да не се обиди бе, човек? Нищо лично, всичко е бизнес. Това клише така влиза в устата на продавача, че даже ми става страшно. Докато се измъквам от магазинчето, Митака ругае държавата на всички телевизионни езици. Обяснява ми, че след като тя му е мащеха, той не може да я обича. Пък и защо да я обича, след като тя му е мащеха и т.н., и т.н.

Контрабанда цигарите купувах около два месеца. Те бяха я сръбски, я полски, я куча марка. Но цената си заслужаваше уродливия вкус в устата ми. После самата политика на държавата се промени. Май контрабандата стана част от печалбата на някого. Някого, чието име само предполагаме. Бизнесът на Митко замря. И как няма да замре, след като той, дребният дилър, продаваше незаконната си стока по-скъпо от тази с бандеролите. И може би беше прав, когато вдигаше вежда и казваше - що и ние не пр…м държавата, след като тя сама не се пази, а ражда незаконна паплач. Казват, че този представител на средната класа заминал за някъде. Правел нещо. Оправял се. Сега майка му продава сини домати, които са с бяла кора. С нея все се чудим как се наричат патладжаните албиноси, които иначе си имат име - морави. Никой не знае колко струват и откъде идват. Всичко е бизнес, нищо лично. Лошото е, че никой не ги купува. Тези незаконни деца на флората. Поне за България. Може би трябваше да напиша нещо за малката контрабанда и едрата корупция, но отказах. Нали и аз бях потенциален участник в нея. Подобно на всички българи. Малка държава, всички сме братовчеди. Знаем се и налице, и наопаки.