Образ и подобие

Путин се превръща в модел за обществен успех в българската политика

Годината на Русия в България щяла да е 2008, а руснаците ще ни върнат жеста, като посветят следващата - 2009, на България. Какво по-добро начало за планираното побратимяване от визита на руския президент Владимир Путин в началото на новия политически сезон. И какъв по-лош сигнал за всички, които вярват, че денят се познава от сутринта.

В българо-руските отношения открай време има нещо повече от това, което официално се вижда. За разлика от общуването ни с Европейския съюз, където обратно - винаги има нещо по-малко от онова, което се демонстрира. В опростена форма нещата често изглеждат сякаш с едната ръка взимаме парите на европейците, а с другата ги даваме на руснаците. Например за доживотни договори с "Газпром", за руски ядрени реактори, за новата АЕЦ "Белене", за модернизация на военни хеликоптери и т.н., и т.н. Същевременно за Русия и най-вече за Путин никога бизнесът не е просто бизнес. Винаги има още една сметка, която се плаща най-вече с отварянето на канали за политическо влияние. Затова и перспективата за две поредни години под знака на славянската ни дружба звучат като сирена "Тревога".

Путин не е просто президент, политик егоцентрик или олигарх. Той е ролеви модел за поне двама български политици, които няма причина да си мислим, че ще изчезнат от манежа на голямата политика през следващите няколко години - Георги Първанов и Ахмед Доган. Като Путин те отрано свързват съдбата си с Държавна сигурност, но не достигат до неговите висоти на офицер от КГБ. Дългият им престой във властта обаче ги мотивира да мислят за още по-дълъг - нещо, което руският президент прави, откакто се е възкачил начело на държавата.

Формация на президента, може би

Новата 2008 ще покаже дали на президента Георги Първанов ще му стигне последователност, за да развие проекта на приближените му интелектуалци "Съзидание" и да го превърне в резервна лодка за политическото си бъдеще. Нещо като откраднат щрих от Путиновия сюжет с "Единна Русия". Обявените намерения от страна на издателя Иван Гранитски и на археолога проф. Николай Овчаров за създаване на структури по места могат да станат платформата, на която Първанов да стъпи, след като завърши втория си мандат. Ядрото от интелектуалци ще играе ролята на културен пояс, с който той да се понесе по течението на така модерния българския национализъм във версия "Божидар Димитров". А докато назрее моментът за това действие, държавния глава ще има време да помисли как да изпълни личната си президентска мечта - да запише името си в историята, защото "Българската коледа" няма потенциала да свърши тази работа.

Либералният вектор се множи

За разлика от Първанов Доган отдавна е постигнал политическа нирвана в овладяването на партия и електорат. И той обаче като Путин страда от манията, когато бие, да бие с много. Затова напоследък няма избори, на които лидерът на ДПС да не запише партиен успех в някое ново измерение. Той започна с целенасочено разчупване на етническия характер на партията чрез политика на привличането на българи, след това се ориентира към вербуването на университетски преподаватели в ролята на защитници на каузата на движението (и като кандидати за постове), а на последния местен вот отчете разширяване на географията.

Като дългогодишен политик Доган знае, че няма сила без съюзници. Като бизнесмен лидерът на ДПС още по-добре знае, че всичко е интереси и че партньорите днес могат да са ревностни противници утре. Затова най-новата тактика на партията му е да кове замаскирани коалиции чрез т. нар. политическо инженерство. Излишно е да се казва, че Владимир Путин това го умее, откакто се помни. Само че за разлика от българските си последователи руският президент има силата да забрани конкуренцията, ако тя не му харесва. (Не че на Първанов не му се искало да има начин да зашие устата на истеризиращата при произнасянето на името Гоце опозиция.)

Противно на изказването си, че смята да се оттегля от политиката в името на философските занимания, Ахмед Доган не дава вид да се е уморил нито от ролята, която има в държавата, нито от дългогодишната употреба на власт. Резултатите на ДПС като принос за победата на Първанов на първи тур (изчислена от зам.-председателя на движението Касим Дал до точност единица избирател), след това завидното представяне на европейските избори, а няколко месеца по-късно и на местните са маркери, които подсказват, че много скоро Доган ще диша във врата на БСП. И ако това е явната проекция на силата на ДПС, много по-интересна е скритата, която се изразява в приятелства с политически кръгове вътре в СДС и отчасти в НДСВ и със стимулирането на нови формации от типа на партията на бизнесмена Христо Ковачки. Като се анализира общата политическа обстановка никак не са смели прогнозите на онези, които виждат триумфа на два нови полюса - ГЕРБ и ДПС и един балансьор между тях - БСП.

Бизнесът с партиите

Историята с Ковачки, който влиза в политиката отново подсеща за някои традиции по-на изток. Директно общуване между бизнес и политика и смесването на техните интереси води до онова, което се нарича власт на олигархията. Политолозите на Путин имат друго име за феномена - суверенна демокрация. За да получи и най-обикновеният човек представа кои политици в България са най-почитани от местните олигарси, са достатъчни и само светските хроники по вестниците. Дори и беззъбите законови изисквания за регистриране на политическите спонсори също повдигат завесата за истинските отношения между корпоративни и политически елити. Спортните събития и шумните партита за нечии рожден ден обаче си остават най-добрата документалистика. Като болно от Стокхолмски синдром обществото проявява странна толерантност към правенето на политика с неполитически средства. Дотам, че изразът за обръчите от фирми се превърна в скучно клише, а репликата за "европейската практика да се купуват избори" се материализира в съдебно решение, оправдаващо

очевадните нарушения на изборите в Ардино.

Най-голямата опасност от такива "суверенни демокрации" като руската е, че в тях на суверена отдавна му се е изчерпала енергията, за да подкрепя каузи и да прави революции. Сблъсъкът вече е на ново измерение - не между управляващи и управлявани, а между елити. Березовски, Ходорковски, Абрамович, Дерипаска са все имена на хора по-известни от която и да е политическа партия в страната. Затова е любопитно да се следи дали партията на някогашна варненска група ТИМ, създадена преди месец, ще излезе наистина на политическата сцена и как ще протекат идеологическите й разногласия (ако има такива) с формацията на Христо Ковачки или някой нов бизнесмен с политическа институционалност.

Илюзорен плурализъм

Много вярна е максимата, че медиите са огледало на политиката. Дотам, че част от тях изоставят ролята си на посредник и се включват на страната на елитите. И логично стават част от сблъсъка на елитите. На руските медии им е по-лесно от българските, защото там патронът е един и той се знае. Плурализмът на политически звезди у нас обаче често поставя журналистиката в сложна ситуация - президент, кмет, лидер на управляваща партия и прочие. Доган действа далновидно и в този пункт, като чрез свои кадри купи най-критичните спрямо движението му вестници. И с това победи Първанов, който разчита на далеч по-задкулисни и непрозрачни методи, за да постига смятаното за необходимо.

Мащабите на личното медийното влияние ще станат ясни в момента, в който един от двамата - президентът или лидерът на ДПС, или и двамата заедно, решат да посмачкат харизмата на друг утвърден медиен герой - столичния кмет Бойко Борисов. Ако се стигне до подобна ситуация, Борисов няма шанс да разчита на "естествената" подкрепа на медиите. Защото макар Първанов и Доган да са далеч от първообраза Путин, те все пак притежават в голяма степен властовия и личен ресурс, за да влияят на събитията. Докато Борисов е по-скоро е реакция или продукт на това влияние. Междувпрочем идващата 2008 ще е трудна за ГЕРБ и лидера му, защото като период преди избори той не може да другарува с Първанов, да уважава политическия мозък на Доган и да играе сюжета на непреклонна опозиционност.

Малките камъчета

Политическите прогнози често не се сбъдват, защото се оказват далеч по-скромни от онова, което сервира действителността. Предположенията за това как Путин ще се задържи на власт предричаха промяна в конституцията и трети мандат, но не отчетоха, че като символ на властта в Русия той няма проблем да е едновременно президент и кандидат на партията си за парламента. В България говоренето за бъдещето е още по-сложно, тъй като зад обществените промени в много случаи стоят съвсем лични и битови отношения. Съдбата на ръководената от Симеон Сакскобургготски партия НДСВ от възникването й до ден днешен е пример затова как егото, финансовите интереси и разбирането за личната значимост могат да са водещи принципи при управлението на държавата.

Със същата повече корпоративна и по-малко политическа мотивация през 2005 Ахмед Доган за малко не свали кабинета "Сакскобургготски" ядосан заради намерението за приватизация на конролирания от него тютюнев холдинг "Булгартабак". Затова всички, които прогнозират, че тройната коалиция ще остане на власт до края на мандата си, трябва да правят уговорката, че не отчитат персоналните настроения на водещите политически фигури. Едно обаче е сигурно - улицата вече няма силата да сваля правителства, освен ако не действа като параван на олигархични интереси. Ако беше обратното, разпределението в началото на декември на 1.4 млрд. от бюджетния излишък за нужди на тройната коалиция щеше да подейства като аларма за учителите, които няколко месеца по-рано бяха плашени с призрака на хиперинфлацията.

Капсулирането на елитите и подмяната на битката за електората с битка между властимащите деформира цялата обществена сфера. Кадровата политика тип "синчето на мама" - Делян Пеевски, капитулацията на съдебната власт пред болестите на братята Маргини, непрекъснатото производство на нови и нови партии субекти, тоталното погазване на предизборни ангажименти и т. н., и т. н. са фактори, които карат нормалните хора с образование и работа да не искат да чуват за т.нар. българска политика.

Това са обществени групи, които не могат да бъдат купени срещу 50-60 лв., не могат да бъдат сплашени от работодателите си, нито излъгани с политически обещания. Същевременно те са хората, които произвеждат парите за бюджетния излишък, за депутатските коли, за министерските командировки и в този пункт е проблемът, но не на Доган, на Първанов, на Борисов или на Станишев, а на държавата, която посвещава първите си европейски години на Русия.