Спомен за ланския сняг

Иво Инджев
Mediapool

Мненията за снега и „изненадата” от него натрупаха цели преспи в медиите. И като заваля, та цяла неделя. Всеобща черногледа белота. Черногледа? Ами да, поне що се отнася до „феномена” с управленското безхаберие и нищонеправенето днешните власти са просто продължители на традициите от времето, когато „ те ни лъжеха , че ни плащат, а ние - че им работим”.

Да се е случило нещо по-различно от „борбата” с наводненията, например? Позната картинка, от която ни държи влага целогодишно. Е, вярно, този път стотици хиляди сънародници са обречени едновременно в цяла България на домашен арест. И не му се вижда краят.

Представете си само хората с увреждания, трудно подвижните възрастни мъже и жени и най-малките, които иначе са любим рекламен фон за пощипващи бузки политици пред камерите! На всички тях, кретащи, или в колички, включително хиляди „паркирани” вкъщи бебешки колички, им е наложена принудителна мярка за неотклонение, защото дори и да рискуват да се разхождат по почистените правителствени автомобилни трасета, няма как да издрапат до тях.

С други думи темата за традиционните несгоди, макар и в особено вледеняващи размери, щеше да е направо обичайно скучна, ако не се появяваха и провокативни гледни точки. Ето една: при Тодор Живков не беше така, четем в централен вестник. Имало ред и организация. Ето това вече е интересно, защото е много вероятно около една трета от българските селяни и граждани да имат подобна благосклонна памет. Поне, ако се вярва на статистиката за носталгията по тоталитарното добруване, сред 31 на сто от сънародниците ни.

В едно от предаванията на „В десетката” по Би Ти Ви, например, десетина годишно момченце преразказа възторжено спомените на родителите си за доброто старо време. Според тях, преди демокрацията имало всичко - салам, портокали!

Други обаче си спомняме как държавното радио ни осведомяваше новогодишно, че към бреговете на социалистическата родина наближава корабът с мечтаните портокали. Това си беше истинска новина, жадувана от всички, не като измишльотините за преизпълнените планове.

Портокалите, бананите и много, много други стоки бяха рядкост, лукс, част от дългия списък на вечния дефицит, прародител на същата тази днешна корупция, към която привикналите да се домогват по „втория начин” до благините българи са толкова съучастнически благосклонни.

А че имаше ред при Тодор Живков, това е вярно. Редяхме се като деца да получим с раздадени по списък от кварталната организация на ОФ (така си е, имаше наистина организация) купони за червен пипер (същият, произвеждан от български червени чушки, най-типичната част от националната кухня).

Оттам остана закачката между приятели: „ къде изчезна като червения пипер”. Редяхме се с часове за всякакви стоки на километрични опашки, на каквито днес никой не би застанал без специална принуда.

Редяхме се с години, че и с десетилетия, за правото да купим с парите си съветски автомобил или панелно жилище.

Колкото до справянето с бедствията и авариите, въпросното добро старо минало се побира най-синтезирано в хумористичната оценка на съвременниците за тогавашните реалности: „ най-големият враг на социализма са четирите годишни времена”.

Имаше и по-конкретна, според която враговете бяха определяни с горчив смях като „ сушата, кишата и Гришата” (Гришата беше министър-председателят Гриша Филипов, който говореше български с руски акцент, словоред и лексика).

И накрая нещо много лично, дори интимно…В незабравимото минало непочистена заледена софийска улица уби в утробата на майка му зародиша, който трябваше да бъде наше четвърто дете. Като продукт на онази държава у нас в зародиш беше умъртвена самата идея да потърсим сметка някому за такова „анонимно” убийство.

Властта отговаряше само за успехите, реалните и мнимите (като онзи с „изобилието” от портокали).

Днес поне в това отношение положението е различно. Ако не друга, тази пъртина е прокарана. Има прецеденти, съдебни и граждански. Схващате ли интимната ми мисъл?