За една необходима книга

Христо Стоянов

Когато човек прочете романа „Кръв” от Тодор Кръшков, задължително си казва, че книгата е писана за неговия град, тъй като случващото се в текста е случващото се и с нас. И ако не е карловец, ще каже, че само имената на героите са измислени.

И ще сбърка, защото и имената на героите не са измислени – дори някои като бившия кмет Войняговски вече са решили да подават иск срещу Тодор Кръшков. И май само доразкриването на аферите им ще ги спрат от подобна стъпка.

Освен всичко ми се иска да кажа, че това е един от най-четивните романи, излезли през последните години. Не само защото криминалната история те увлича, а защото езикът на автора те въвлича в тая история, тъй като това е езикът на всички нас – останалия език си го измисляме, за да сме по-интересни.

Когато прочете книгата, читателят обаче, научавайки, че действието се развива в Карлово, разбира защо майката на Левски се е самоубила, хвърляйки се в кладенеца, защо брат му на Левски, опълченец инвалид, умира като последния просяк...

Както и защо с Тодор Кръшков лежахме преди години петнайсет дена, защото искахме да поднесем цветя на паметника на Левски, което от същия този Войняговски бе обявено като поругаване на паметника на Апостола...

Романът предлага интригите на един град – без да си поставя авторът за задача да създава интрига на повествованието. И ти ги предлага така увлекателно, че ти се струва, че си живял там.

Може би, защото всички го живеем това, което е между кориците на този роман..