Парижкото метро се буди в полунощ

То прилича на подземен град с много разклонения и изходи

Лияна Панделиева

Най-съществената разлика между лондонското и парижкото метро е, че докато в Лондон трудно се чува британска реч, във вагоните на парижката подземна железница все пак говорят на френски. Това може да значи две неща - или всички чернокожи са вече французи, или че по късна доба чужденци много-много не смеят да се возят с подземната железница на Париж.

Колко вярно е твърдението, че френската столица е място за купон и за живот става ясно именно след десет вечерта. Няма да е грешка, ако наречем двата часа до полунощ часове пик.

Всъщност, метрото е сигурно място и много по-лесно организирано от британското - повечето пътешественици бързо оценяват това. Тук няма опасност да стоиш по средата на една спирка и да се луташ между два влака. Но пък добиването на хартиена карта за маршрутите на подземната железница е “комплике” - обикаляш, търсиш, питаш, някъде я имат, но по-често ти сочат стената, където е отпечатана с човешки размер и те съветват да я разгледаш.

Мрежата от проходи, коридори и връзки е добре направена, но разходката от един влак до друг понякога трае и десет минути. Прилича на подземен град с много разклонения и изходи, което също води до известно объркване. Част от парижките потайности?

Трудно. Коридорите са опасани с камери, а за да бъде още по-сигурно, от 20 ч. до затварянето на подземното влакче в 1 сутринта, на всяка станция патрулира двойка униформени, въоръжени с автомати и голямо куче с толкова масивен намордник, че човек не иска да разбира какво може да стори песът без него.

Много деца обаче връхлитат върху четирикракия гард, гушкат го и го галят, а той притеснено гледа водача си - да я допуска ли тази работа или да демонстрира твърдост?

От друга страна, пак в полза на френското метро, дългите тунели не са обримчени с безброй стълбища нагоре и надолу.

Проходите са удобно наклонени и несъмнено е по-добре човек да влачи куфара си по баир, отколкото да се бори с него търчейки по поредната порция стълбища. За разлика от Лондон, ескалаторите не приличат на пропадане в преизподнята - те са къси, по-често само в посока нагоре и водят директно на повъхростта. В доста от коридорите човек може да чуе типични френски шансони, изпълнявани от “метрови” музиканти - протяжният звук на акордеон кара всеки човек да иска да е влюбен, да избяга бързо на повърхността и да се целува с любим човек под блясъка на парижките нощни светлини.

Близо до полунощ, двойка млади охранители кротко наблюдават тълпите, които се вливат и изливат от вагоните. Предимно младежи, полуголи девойки, които нехаят за зимния сезон. Из коридорите ехтят бурни смехове. Напети френски момчетии говорят на развален английски с русокоси британки. Повече от ясно е, че френските тинейджъри нямат вечерен час, защото влизането в кой да е от вагоните е трудно - те са буквално претъпкани и средната възраст на пътуващите е около 19 години.

Само на две метра настрани от охраната на перона, пубер на неустановена възраст повръща, обгърнат от алкохолни пари. Но тъй като това не се води терористична дейност или пък нарушаване на обществения ред, охраната разсеяно гледа в друга посока.

Вагоните на влакчето са два вида - стари и нови. Отвътре всички са чисти, добре поддържани, а разликата е само в начина на влизане и излизане. Немалко туристи са пропуснали спирката си, в очакване вратите на старите вагони да се отворят сами. Не. Пътникът сам трябва да завърти малка ръчка на вратата, да я натисне и така тя се отваря. Това важи както за слизащите, така и за качващите се. Кофти е, когато ръчката нещо заяде. Докато стигнеш до съседната врата, влакът е тръгнал. Затова новите мотриси, които са с автоматични двери са за предпочитане. Те са и без отделни вагони - човек може да стигне от единия до другия край по общ коридор. На много места са поставени “падащи” седалки - те си стоят изправени към стената, а ако липсват редовни места, човек си я смъква, присяда за няколко спирки и след като стане, тя с трясък отново се изправя.

Най-странна в Париж е системата за влизане и излизане от самите станции на метрото. Вратите, през които човек трябва да се промъкне на влизане, са веднъж през обръщащи се метални пръти, втори път през тежка врата на пружинен механизъм, която е веднага след “обръщалото”. Буташ се веднъж в прътите, после с цяла тежест налягаш и вратата. Не дай си Боже, да влачиш и куфар.

Ти минаваш, куфарът остава. Затова доста неелегантно коленичиш и си го измъкваш някъде отдолу. Емоцията става още по-голяма когато си купиш билет за тридневно пътуване, а още на първия ден той се размагнетизира - достатъчно е да попадне в съседство с джиесема. Пускаш го през едно миниатюрно слотче за билети - бръъъъм - червено, не може да минеш, не ти бил валиден билета. Е да, ама в будката до пропуска няма никой, който да помогне. И какво правиш? Ами промъкваш се по корем или по дупе под бариерата.

За щастие на повечето станции излизането е без да се пуска същото билетче. Но някои е със. Ако не ги знаеш наизуст - или си късметлия и щастливо излизаш прав, или пак се хвърляш по очи, пропълзяваш, изтегляш и багажа и продължаваш. На преминаващите пътници не прави впечатление - всеки си знае защо излиза от метрото точно по този начин.

Най-вълнуваща е срещата с контролата на парижката подземна железница. Тъкмо си слязъл от вагона, отправяш се към изхода и хоп - блокада. Десетина облечени в тъмно зелени костюми мъже и жени са преградили пътя и държат електронни устройства в ръце. Подаваш им билетчето си, те го цъкват и казват: “Редовен си”. Като не си редовен, по познат нам почин, трима-четирима се отделят настрани с нередовния гявол и започват тихи, но категорични преговори в които човекът си плаща глобата тутакси. Глобата е 30 евро.

Опитът да заснема контролата срещна твърдата съпротива на всеки от тях. Двуметров негър се мотивира: “Аз на тебе усмихне, ти мене снима, а после пусне снимка интернет и пише: гаден черен контрольор мъчи пътници в Париж.” Уверявам го, че дори да пусна снимката, ще напиша “Печен черен контрольор се снима с мен”, но той не се хваща. Тогава идва ред да призная, че миниатюрното ми тридневно билетче не работи. За щастие отгоре са написани и датите за неговата валидност. Казват, че съм редовна и да не се притеснявам. Мили хора са, дума няма.

Цената за едно пътуване е около евро и половина. За три дни картата е 20 евро. За три дни в Брюксел е 9 евро, но там метрото е около три пъти по-малко като размер. В Лондон за седмица картата е 24 паунда.

Правилото на умните пътници в което и да било метро е да си купуват карта за всички видове транспорт за продължителността на престоя си - иначе излиза твърде, твърде скъпо.

Метрото затваря в един сутринта. Станциите и вагоните опустяват, вратите се заключват. Макар и рядко, но на чистите жълти седалки остава да спи по някой бездомник. Не ги гонят. Зима е все пак. А горе животът тепърва започва да кипи. За нощните пътуващи са линиите на нощните автобуси. Но това е друга история.

Подземната железница във френската столица е на 108 години.

Парижкото метро е открито на 19 юли 1900 г. Разполага с 16 линии и 380 метростанции. Между двете най-отдалечени по диагонала станции се стига за 1 час. По земя за същия маршрут ще са необходими над два часа, като се отчитат и повсеместните задръствания.

Първите планове за построяване на железопътна мрежа в Париж датират още от средата на 19-ти век. Между 1856 и 1890 г. се появяват няколко сериозни проекта за изграждане на подземна или въздушна мрежа, но нито един от тях не се осъществява.

Междувременно някои други големи градове построяват първите градски железопътни мрежи ­ Лондон(1863), Ню Йорк (1867) и Будапеща (1896). В същото време в Париж условията за движение се влошават и с наближаването на Световното изложение през 1900 г. градските власти решават да предприемат мерки за изграждане на железопътна мрежа в града.

На 20 април 1896 г. проектът на Фюлжанс Биенвеню и Едмонд Юе е приет и е обявено, че реализацията на "градска железопътна мрежа" в Париж е от изключително обществено значение със закон от 30 март 1898 г. Този закон предвижда построяването на 6 линии с обща дължина от 65 км. и 3 допълнителни линии. Според приетите планове парижкото метро трябва да бъде подземно, с електрическа тяга и нормално междурелсие.

Първата копка на метрото е направена на 4 октомври 1898 г. в рамките на договор подписан между градските власти на Париж и CMP ­ Компания за железопътен транспорт в Париж.

На 15 октомври 1998 г. година се открива първата изцяло нова линия на метрото. Това е първата и единствена за сега изцяло автоматизирана линия и e оборудвана с автоматични врати. През 2003 г. е продължена и свързва библиотеката "Франсоа Митеран" в югоизточната част на Париж с гарата Сен Лазар.