Разправа с българския политически елит

Стоян РАЙЧЕВСКИ

Първи февруари е ден, който българите по стара традиция свързваха само с една жизнерадостна традиция за обредно зарязване на лозята, като елемент от древен ритуал, който трябва да донесе през есента повече вино - символа на езическите Дионисиеви изстъпления, но и на всеопрощаващата Христова кръв.

На 1 февруари 1945 г. в политическия календар на новата българска история се появи дата, която днес отбелязваме, за да почетем паметта на посечения тогава политически елит на България.

Късно през нощта на същата дата след произнесените от т.нар. народен съд смъртни присъди осъдените са наблъскани в камиони и откарани на софийското гробище. Там те сами трябва да изкопаят широк ров в замръзналата земя, като за целта използват и някои от ямите, изровени при бомбардировките над София.

Изпълнението на смъртните присъди започват след полунощ. Последователността на разстрелите следват йерархията: най-напред тримата регенти - княз Кирил Преславски, проф. Богдан Филов, ген. Никола Михов; след това - министър-председателите, след тях - царските съветници и накрая - министрите и депутатите. Разстрелват ги на групи от по десет души.

В средата на март 1945 г. Българската телеграфна агенция разпространява официално съобщение, че “в хода на прочистването на България от фашистки, реакционни и антидемократични елементи” пред съд са били изправени и обвинени над 11 000 души.

Някои историци днес търсят оправдание за суровостта и големия брой на присъдите с поети от България международни задължения. В съглашението за примирие, подписано в Москва, има текст, който задължава България да сътрудничи за задържането на лица, обвинени във военни престъпления и за тяхното съдене. Но в този международен акт става въпрос само за лица, търсени за доказани военни престъпления, а не за разправа с политици, държавници и народни представители за взети от тях политически решения съобразно процедурите и разпоредбите на действащото в страната законодателство.

Никакви аргументи от международно-правен аспект, или от някакви други геополитически съображения, не могат да послужат за оправдание на една такава жестока разправа. Навсякъде в международното право, когато човек бъде обявен за виновен и осъден за деяние, което не фигурира в Наказателния кодекс, както постъпва т.нар. народен съд, се окачествява като престъпление, срещу което се бунтува всяка съвест.

Фактите са известни: в 68 състава “народният съд” образува 135 процеса в цялата страна и произнася 9155 присъди, от които 2730 смъртни и 1305 на доживотен затвор и останалите на лишаване от свобода с различна продължителност. Освен най-тежкото наказание и различните срокове затвор, този извънреден и антинароден съд присъжда и много други тежки наказания: глоби, конфискация на движимо и недвижимо имущество, лишаване от права и пр.

Близките, роднините и потомците на осъдените десетилетия наред ще бъдат лишени от всякаква възможност за някаква реализация, защото ще носят клеймото “врагове на народа”, нещо, което те ще трябва през целия си живот сами да вписват във всички формуляри, с които се кандидатства за вакантно място при постъпване на работа, за записване в учебно заведение, за някаква научна и всякаква друга кариера.

Наредбата-закон за “народния съд” погазва грубо Търновската конституция, която тогава още е в сила, защото тя забранява създаването на изключителни съдилища. Освен на конституцията наредбата-закон противоречи и на действащия тогава Наказателен кодекс, който не допуска прилагането на закони с обратна сила. Така наречените народни обвинители са назначени от изпълнителната власт, в случая от Министерския съвет, а “народните съдии” са посочени от областните комитети на Отечествения фронт, без да се изисква от тях задължително да имат юридическо образование и квалификация.

Съпоставката на издадените и изпълнените от т.нар. народен съд в България смъртни присъди с присъдите на други следвоенни процеси в страни, чиито правителства действително носят отговорност за разпалването на Втората световна война и за извършени престъпления спрямо човечеството, е смразяваща. Нюрнбергският процес осъжда на смърт 12 души, а Токийският - 7. Издадените смъртни присъди в България са съответно 220 и 400 пъти повече, отколкото тези в Германия и Япония, и това при положение, че България до навлизането в нея на съветската армия не участва пряко във военните действия по време на Втората световна война, спасява своите евреи, не обявява война на Съветска Русия и пр. и пр. Въпреки това смайващ за мащабите на България е броят на обвинените, осъдените и екзекутираните българи. Естествено е да бъде зададен въпросът: откъде идва тогава тази жестокост в една страна, чийто народ е доказал в хилядолетната си история своята търпимост и толерантност? С какво друго може да бъде обяснено това поголовно избиване на български политици, държавници, стопански деятели, интелектуалци, военни, чиновници и др., ако не с настървеност за разправа и физическо унищожаване на настоящи и бъдещи политически опоненти и за сплашване на останалите?

За кратко време е унищожен политическият елит на българската държава. Такова поражение и значително по-многолюдни държави от България не могат лесно да възстановят. Размерите на щетите, нанесени на българската нация за много десетилетия напред, не се измерват само с огромния броя на жертвите. Мащабите на пораженията са много по-големи, като се има предвид, че родствениците и потомците на жертвите, както и всеки, който се бе изявил или дори само бе заподозрян като политически опонент, фактически биваха отстранявани не само от политическия живот , но и от всяка житейска позиция, която би им дала възможност за каквато и да е по-ярка професионална, научна или друга обществена изява.

Повече от четири десетилетия потискането и смачкването на елитите в българското общество и вкарването им в рамките на идеологическата матрица се завоалираше с клишета, като “борба с класовия враг”, “тържество на будната революционна бдителност” и други подобни, похват, използван много умело в началото на 1945 г., когато войната с хитлеристка Германия не бе още прекратена, за да се представи пред света разправата с потенциалните политически опоненти като “законни присъди” над “отявлени фашисти” и “великобългарски шовинисти”.