Грешката на президента

Евгений Дайнов, Дневник

В Англия шефът на Консервативната партия натири председателя на своята парламентарна група за това, че онзи наел като асистент сина си и му плащал към 50 000 евро на година. В България пък един министър се подиграва на медиите, когато го попитат редно ли е негов подчинен да дава на брат си 120 милиона да чисти едни пътища. И в двата случая получилите парите не са вършили никаква работа. Работата обаче не е в това, а в онова, което вестник "Таймс" нарече "необяснимата наглост" държавен мъж изобщо да си помисли да дава държавни пари на свой роднина.

В Англия реакцията е светкавична и прегрешилият е изхвърлен от своя началник. В България това не става. А отговорността, известно е, пълзи нагоре: щом министър Гагаузов не реагира, това трябва да направи Станишев. Ако и той се разсейва, по-горе остава само държавният глава. Президентът не може да уволни шефа на пътищата, но може да осъди случая така, че онзи все пак да бъде натирен. Президентът може и да използва повода, за да предложи мерки против конфликта на интереси. Не това обаче направи "социалният (т.е. - на хората) президент" Георги Първанов в своята среща с народа, режисирана по модела, практикуван от Александър Лукашенко, Владимир Путин и Уго Чавес.

Онова, което Първанов направи, ще отеква в близките месеци не защото е очертало решенията на важни проблеми, а защото е решителна заявка за подмяна на структурата на властта. Ако е президент на хората, Първанов трябва да се ангажира с онази тема, на която хората реагират най-остро и която стои в основата на всяка държава - справедливостта. Още Августин Блажени (354-430 г.) пише, че ако в една държава няма справедливост, тя по нищо не се различава от шайка разбойници. В българските условия справедливостта е драстично нарушена от всеобхватната корупция, обгърнала администрацията, образованието и здравеопазването, както и правоналагащите органи и съдебната система. Всеки е взел пари под масата и после никой никого не може да контролира. Именно от това следват всички несправедливости - от разпищолеността на мутрите и на КАТ по пътищата, та до липсата на достъп до качествено здравеопазване и падането на сгради върху гражданството.

Държавността очевидно се разпада, тъй като единствените правила са подкупът (откупуването) и насилието (заплахата от насилие). Не с този разпад обаче избра да се занимава държавният глава. Първанов вдига съвсем други мишени, защото си е поставил цели, твърде различни от справедливостта, но пък с пряко отношение към властта. Президентът ултимативно иска да провежда референдуми и заплашва, че ако парламентът не се съгласи, ще му наложи това чрез гражданска подписка. Ако това стане, то парламентарният характер на републиката отива в историята. Защото във всеки момент президентът ще може да контрира някой закон с референдум, даващ точно обратния резултат. И така властта ще се премести от 240 чифта ръце в един чифт - неговия.

Президентът иска смесена избирателна система и ясно обясни за какво му е тя: неговите приближени интелектуалци да могат да стават депутати. Без да има партия, президентът ще има парламентарна група. Което е допълнителен удар по парламента и по законните му съставки - партиите. Първанов настоява за пререгистрация на партиите, за рязко усложняване на тяхното регистриране, както и за система на закриването им. Точно по този начин започваха своя поход към безразделната власт Ислам Каримов в Узбекистан, Лукашенко в Беларус и Путин в Русия. И го завършиха с многочасови "отчети пред народа".

Където няма силни партии, има силни тирани. Където няма честни избори, организирани от партии - има граждански конфликти. Партиите са щитът, който предпазва обществото от тиранично управление, и тяхното отслабване подобрява условията за въвеждане на еднолично управление. Разделението на властите предпазва от произвола на властта. И колкото повече властите си мешат шапките, толкова повече произвол се стоварва върху гражданите.

Българският президент предлага и очевидно разумни неща, свързани с финансирането на партиите и с възможности гражданите да подреждат изборните листи. Това обаче е лакировка, която прикрива атаката срещу партийната система и разделението на властите. Грешката на Първанов не е философска - че случайно, без да иска, е пропуснал темата за справедливостта. Не е и политическа - че не е разбрал необходимостта от партиите и от разделените власти. Ако това му бяха грешките, те биха били лесно поправими. Въпрос на 3-4 дена четене на Аристотел, Августин, Джон Лок и Робърт Дал. Грешката на президента е историческа. Макар от време на време да се държат странно, българите не са нито руснаци, нито беларуси, нито дори узбеки, макар с последните да сме роднини по произход. Имаме коренно различна история. И тя е произвела онези прегради, в които ще се спънат намеренията, така надълго споделени от Първанов.