За татко най-святото беше България

С Радка ДЖОЙ ГРУЕВА,
в чиято чест над Капитола на САЩ е било издигнато американското знаме,
разговаря Нася КРАЛЕВСКА

Убийството на Павел Груев на 1 февруари 1945 г., ръководил личната канцелария на цар Борис III, пречупва житейския път на неговите деца. На големия му син - Симеон Груев, макар и завършил право, не му е разрешено да работи като юрист. Вместо това, той опитва всички горчилки в родината си като наследник на незаконно убит заслужил българин. Стефан Груев е принуден да остане в чужбина. Едновременно с мъката си по отечеството и с патриотичната си дейност, той успява да докаже в свободния свят изключителните си качества на журналист и автор. Дъщерята на Павел Груев, Радка, споделя последователно съдбата и на двамата си братя. Тя достига до дъното на моралния и физическия тормоз в комунистическа България, а в емиграция достойно защитава името на баща си.

- Простете, че си позволявам да ровя в най-дълбоката ви рана, но иска ми се да споменем баща ви Павел Груев, почитан от съвременниците си като скромен, всеотдаен, компетентен, дискретен, с рядко благороден характер, широка култура и безупречно предана служба към отечеството и държавния му глава. Той е разстрелян в зловещата яма на Софийските централни гробища часове след произнесените смъртни присъди от т.нар. народен съд. Очаквахте ли след преврата на 9 септември 1944 г., че съдбата му ще бъде дотам несправедлива и жестока?
- Никога не съм мислила, че някой може да посегне на баща ми, защото той беше не само абсолютно почтен човек, не беше политик, а началник на царската канцелария. Освен при цар Борис III, той беше служил и при цар Фердинанд, и при регентите на цар Симеон II. Не можех да си представя, че някой може да го обвини в каквото и да е престъпление спрямо държавата. За татко най-святото беше България. Той поставяше България и дълга си към царя преди жена си, преди децата си. Никога не изричаше лоша дума за някой човек. Всъщност през целия му живот един-единствен път го чух да направи това. Бяхме на театър и той изведнъж ме побутна и ми каза: “Виж на първия ред този човек. Той е на най-долното стъпало на живота. Той е политик, който продава България на чужда държава.” Не искам да спомена името на този мъж заради неговото семейство. Но за татко това беше най-долното. Нямаше за него нищо по-грозно, отколкото да изневериш на родината си. Същото е било при моя дядо, който е бил много уважаван от турците, а е криел хайдути. За баща ми ценностите в живота не се оценяваха с пари. Той казваше: “Онова, което може да се купи, не е ценно.” Най-важното беше човек да е почтен. Да обича родината си. Да изпълнява гражданския си дълг. И ние - братята ми и аз - бяхме свикнали непрекъснато да чуваме от него, че преди всичко трябва да бъдем добри граждани.

- Предполагам, че именно поради тези му качества баща ви е осъден на смърт. На комунистите не им трябваха хора като него, когато се бяха заели да обезглавят нацията ни, да разрушат държавата ни и да я подчинят на сталинския Съветски съюз.

- Точно така.
- Защитникът на баща ви - видният юрист професор д-р Йосиф Фаденхехт, определя екзекуцията му като “съдебно убийство” и отказва повече да работи с “народния съд”. Какво съобщи той на семейството ви след разстрела на Павел Груев?
- Че първата присъда срещу баща ми е била оправдателна. И че след нея от Москва е дошла заповед, диктувана от Сталин чрез Георги Димитров - да се осъдят повече хора. Всъщност - да се осъдят повече БРОЙКИ, което е още по-грозно. Не имена, а бройки!
Професор Фаденхехт ни каза още, че е чул от лекар, присъствал на разстрелите, че когато са ги завели до ямата и са ги изтикали от камионите, баща ми е припаднал и е умрял от сърдечен удар. И че същият лекар му доверил: “Един ден, когато видят черепите на тези хора, ще има един, в който няма куршум.” Доколко е вярно това, никога не можахме да разберем. Нито пък, кой е бил лекарят.

- Срамно е, но до ден-днешен никой български държавник не обърна нужното внимание на този зловещ гроб, в който е заровено достойнството на България. Запазили ли сте спомен от други честни българи, обявени за “врагове на народа” и за “фашисти”?
- От кого ли не. Страх ме е да не пропусна някой, затова няма да ги изреждам. Ще спомена само господин Светослав Помянов, който работеше с татко в двореца - достоен, образован, почтен човек. Видяхме го в затвора при единственото ни свиждане с баща ми. Не го познах. Почти го бяха пребили от бой. Ами депутатите! Не зная кой беше по-добър от другия. Когато четях имената им на скромния паметник на Софийските централни гробища, за всеки един плаках. Всеки един ми е мил.

- Имали ли сте случай да присъствате на заседания в Народното събрание, за да слушате речите и да следите дебатите? Какъв беше духът на Двадесет и петото обикновено народно събрание, от което шестдесет и седем депутати попаднаха с баща ви в общия гроб?
- Татко държеше да бъдем цялостно обвързани с държавата, да бъдем добри граждани, а част от това беше да знаем какво става в Народното събрание. И сами да си създадем мнение. Затова ни водеше да слушаме обикновените заседания. Направи ми огромно впечатление, когато в Народното събрание влезе “Млада България”. Така бях възхитена от тези млади депутати! За мене беше откровение да чувам възрожденци едва ли не. Говореха смело, говореха открито, пет пари не даваха за немската армия в България!

- А комунистите ги водят за фашисти. И не дават да се спомене за “Млада България”.
- Водят ги за фашисти?!

- Да, така е - вечните им лъжи. Истината, разбира се, е съвсем друга - членовете на организацията са били пламенни патриоти и високо интелигентни мъже. Точно обратното на нашите полуграмотни комунисти - емисари на Съветския съюз. Били са и блестящи оратори, повечето юристи, като председателя им Лазар Попов, Бончо Бончев, Иван Батембергски… Тези достойни представители на нареченото от покойния Стефан Попов “третото поколение” българи са убити, кой с лъжепроцес, кой без съд и присъда.
- Да, те бяха блестящи оратори. И не само това, но говореха на хубавия, чист български език, който вече нито чувам, нито чета. Като че ли само вестник “ПРО и АНТИ” го е запазил.

- След арестуването на баща ви Павел Груев, имате едно-единствено свиждане с него в средата на декември 1944 г. в Централния софийски затвор. Вероятно то е оставило незаличим спомен в паметта ви.
- Жесток спомен. Бяхме мама, брат ми Симеон и аз. Леля ми - сестра на баща ми, не я пуснаха. Видяхме как по коридора влачеха татко. Наредиха затворниците един до друг. Не можехме да им стиснем ръцете през решетките. Викахме им от разстояние. Всички едновременно. Запомних последните думи на баща ми, преди да го отведат: “Прощавайте, че ще стана причина и вие да страдате, но не съм могъл никога да постъпвам по друг начин.” По-късно от бащата на Стефан Савов научихме, че всички задържани много са се тревожили за съдбата на семействата си. Знаели са практиката на Сталин - никаква милост към близките.

- В средата на декември 1944 г. е бил двадесетият ви рожден ден. Жестокият спомен - прекрасен подарък за него от “народната власт”! А след седмица отново по съветска заповед - колко е бил прав баща ви и какъв ли ужас е изпитал, когато го е разбрал! - майка ви и вие, тъй като брат ви Симеон е в казармата, а брат ви Стефан следва в Швейцария, сте откарани в конски вагони посред ледената зима заедно със семейства на обвиняеми по I и II състав на “народния съд” в неизвестна посока. Оказва се, че не ви пращат в Сибир, а в заледена Добруджа. Несъмнено - по-добрият вариант. Но не по-малко опасен. Как успяхте да оцелеете?
- Не мога да кажа как, освен че бяхме големи оптимисти. И всички вярвахме, че няма защо да убиват съпрузите и бащите ни. Бяхме заедно с жената на Димитър Савов и с неговия син Стефан, с жената на Помянов, с госпожа Ряскова и със съпругата на Багрилов от “Млада България”. Тя беше чехкиня и арфиска в Народната опера. Свиреше на любимия ми инструмент. Разправяше ни, че е продължила да работи, защото не им стигали парите, които мъжът й печелел като депутат.

- Не е като днес.
- Изглежда, че не е. Госпожа Багрилова умря скоро след това. Дъщеря си даде за осиновяване.

- Какви тъжни съдби! Оставате в Добруджа до пролетта на 1945 година. А после?
- През април дойдоха комунистически милиционери. Извикаха ни по имена. Ние бяхме едни от първите. Не знаехме съдбата на татко. Обърнаха се към мама и й казаха: “Ти си вдовица.” Не можах да се въздържа и извиках на висок глас: “Убийци!” Разбира се, наказаха ме, но физическата болка няма значение. Така съобщаваха на всички, кой е убит и кой не е.
Забраниха ни да се върнем в София или да отидем в голям град като Пловдив. А в Пловдив беше леля ми, сестрата на баща ми! Госпожа Савова, която беше от Враца, ни покани да тръгнем с нея. Така с мама попаднахме във Враца за няколко месеца.

- И за майка ви, и за брат ви Симеон, и за вас продължава ходенето по мъките… Но да се върнем към по-светли времена. Брат ви Стефан Груев написа забележителната книга “Корона от тръни”, в която извая сложния образ на обичания от народа ни цар Борис III. Вие какъв спомен запазихте от последния управлявал български монарх?
- За мене цар Борис остана един висок човек. Не знам защо, но винаги го мислех за висок. Може би заради личността му. Човек с много непринуден говор, с чудесно чувство за хумор. Ние децата - братята ми и аз, не сме го виждали често, защото когато ходехме в двореца, отивахме в канцеларията на баща ми. Но всеки път, когато се случеше да го срещнем, беше прекрасен с нас. Разговаряше, смееше се. Много лесно се контактуваше с него. Когато чух, да се твърди, че е бил високомерен, мога само да се смея.
Виждахме повече - и то в кабинета на баща ми, княгиня Евдокия. Много я обичах. Тя ми бе нещо като леля, която винаги беше загрижена за нас. Питаше ни за уроците. Говорехме за книги, за музика. Високо образована, тя никога с нищо не показваше, че е царска дъщеря. Ходеше пеша от къщата си на Четвъртия километър до двореца. Съвсем скромно живееше. Онова, което направиха с нея комунистите в Дома на слепите не търпи абсолютно никакво извинение.

- Те я арестуваха и изтезаваха?
- Да. По него време царица Йоанна ни бе помогнала да живеем за кратко време в един католически - май че беше - манастир, който се намираше точно срещу Дома на слепите. Един ден царицата пристигна да види как сме с една възрастна жена. Разбра, че не я познахме и попита: “Не я ли познахте? Та това е княгиня Евдокия.” Абсолютно не я познахме. Тя беше стара, съсипана жена. Защо се отнесоха така към нея? Унижиха я и това, което направиха с онзи изверг, който са пуснали при нея, не търпи извинения. Тя беше една достойна българка. Въобще княгиня Евдокия и цар Борис III никога не са се чувствали друго освен българи.

- Да. Това личи в цялото им поведение и в политиката, която царят води. И заради това взелите властта национални предатели е трябвало да ги унижат и да оплескат имената им с кал.
- Спомням си още, че цар Борис беше човек, който не обичаше големите приеми, коктейли, подобен вид развлечения. Харесваше му да ходи по планините, което беше и моя слабост. Но в дипломатическия живот има чести срещи с дипломати и тогава той пращаше татко, който го представляваше. На царя никак не му беше по характера да се развлича по този начин.

- Какви бяха моралът и манталитетът на българина в додеветосептемврийска България? Били сте млада, но все пак имате достатъчно впечатления.
- Чувствахме се българи и се гордеехме с българското. Баща ми, когато се събираше с приятели вкъщи, ни разрешаваше да влезем и да кажем “Добър ден”. Но ако искахме да останем, не биваше да говорим. На тези събирания съм чувала много разисквания и изказвания. Всичко вървеше по пътя на традицията на взаимно уважение. Ценностите за тези хора бяха образованието на човека, честността му, отношението му към тези, които са неоправдани. Не знам кой от гостите му беше богат и кой беше беден. За това изобщо не се говореше.
Парите нямаха никакво значение. Важното беше всички да бъдат хора. Да бъдат човечни. Така възпитаваха и нас. Отношението например на моя баща към слугите в двореца - които се наричаха тогава лакеи, беше като с приятели. Нямаше нито помен от високомерност. Единственият път, когато чух баща ми да повиши тон през целия ми двадесетгодишен живот с него, беше когато си позволих да поискам от лакея да ми донесе чаша вода. Татко ми се скара и каза, че не мога да си позволя да искам такова нещо от човек по-възрастен от мен, който не работи за мен, и че трябва веднага да му се извиня и сама да си донеса вода. Разбира се, извиних му се. Подобно отношение към прислугата беше нещо съвсем естествено. Може да е имало и друго. Но аз не съм го срещала.

- Самият ви баща и хората в подобно на неговото положение в онези времена са се чувствали слуги - слуги на своя народ и отечеството. Доколкото ми е известно, за тях задълженията са стоели преди правата. Вярно ли е?
- Абсолютно, абсолютно вярно. Баща ми никога не търсеше облаги. Като пример - ние ходехме в български училища. Но когато ставаше въпрос в каква гимназия да отидат братята ми, баща ми спомена, че от чуждите училища - както тогава наричаха френската, американската и немската гимназия - са му предложили да приемат момчетата безплатно. Това го бе възмутило дълбоко: “Първо на първо, ако не мога да си го позволя, няма да ги пратя. И второ, след като всички български деца отиват в обикновени училища, там ще отидат и моите. Как може такова нещо?!”

- Да, така е било, но вече не е. Научиха се сегашните ни големци от комунистите на съвсем друго поведение. А да не говорим каква роля играят днес парите. И най-лошото - разликата в материалните възможности на днешните българи е огромна. Всичко това след половинвековен комунизъм, проповядващ равноправие, а на практика означаващ алчност и меркантилност.
- Пак ще повторя. В онези времена никакво значение нямаха парите. Абсолютно никакво значение нямаше дали някой е богат или не е. Материалното състояние въобще не ставаше на въпрос. Друго бе важното в живота - човек или е почтен, образован, изискан в маниерите си и в отношенията си към другите хора или не е. Дали има пари или не, дали има по-хубаво жилище или по-скромно, нямаше никакво значение.
Помня още един случай, в който баща ми прояви своята човечност. Току-що бях завършила гимназия - свършихме по-рано заради бомбардировките - и отидох да му съобщя, че като самарянка във Военната болница бяха ми предложили да се грижа за американските пленници. Попитах го - какво мисли. Баща ми каза: “Преди всичко - какво мислиш ти? Мислиш ли, че можеш да обърнеш гръб на едни беззащитни хора? Мислиш ли, че е добре за България тези чужденци да си отидат вкъщи и да кажат - нас ни третираха там зле?”
Когато започнаха да гонят евреите в България и да им слагат значки - жълтите звезди - у нас вкъщи не само беше пълно с евреи, но казаха за татко че бил българският равин. Той дотолкова се беше вживял в съдбата им! Не ни казваше, но мисля, че знаеше за лагерите в Германия.

- С гордост трябва да припомним, че Царство България и тук е проявило хуманност. Няма друга страна в Европа, която спасява еврейското си малцинство на собствена територия. За да се запази животът на датските евреи, те са прехвърлени в Швеция. Освен това по време на Втората световна война единствено България увеличава еврейското си население. Разчуло се е, че в нея подгонените нещастници са на по-сигурно място.
- Да. Това е вярно.

- Друг болезнен въпрос - вашите родители и техните съвременници са държали най-вече на образованието, а комунистите оставиха децата на “засегнатите от мероприятията на народната власт” без право да следват във висши училища. Как се отрази тази дискриминация в семейството ви?
- Големият ми брат Симеон, след като изкара военната си служба, успя да завърши право. Бяха му останали само няколко месеца, а в самото начало още не изключваха от университета. Завърши право, но не му разрешиха да упражнява професията си. По-малкият Стефан завърши в чужбина. А за мене въобще не ставаше въпрос да следвам и по друга причина - финансова. Някой трябваше да работи. Особено докато Симеон беше войник. Цялото ни имущество беше конфискувано, тоест откраднато. Работата изобщо не ме смущаваше. Освен че никой не искаше да ме вземе.

(Следва)