Демокрация... за кого?

Илиян МИНЕВ

На 16.01.1988 г. в град Септември е основано Независимо дружество за защита правата на човека (НДЗПЧ). Негов създател и лидер е доайенът на българските дисиденти Илия Минев, човекът с най-дълъг “стаж” в политзатворите в България - общо 33 години.

Може би малцина от българите в днешно време са чували името му, но това си има логичното обяснение. Вечните му противници - комунистите, начело с Тодор Живков, чрез Държавна сигурност (ДС) години наред правят всичко възможно да крият съществуването на Илия Минев или да изкривяват по всевъзможни начини фактите за личността и делата му. Изкарват го фашист, подготвящ сваляне на правителството и го обвиняват, че набира съмишленици за въоръжен преврат, с който да започнат революция. Това са само част от многобройните обвинения към него, съчинявани от ДС.

Всъщност той е бил вкарван в затвора само заради идеите и мненията, които без страх изказва публично. Не е одобрявал властта чрез насилие, скриването на исторически факти от народа, лишаването от всякакви права на хората и други подобни несправедливости. Искал е демокрация, законност и свобода в България, и като несъгласен с начина на управление при комунистическия режим, са го набедили за “враг на държавата”. Цял живот е бил следен и наблюдаван навсякъде, където отиде. Всички негови роднини и съидейници също са били под наблюдение.

През периодите, в които е бил на свобода, е правил опити да информира чрез писма влиятелни политици от силните западни страни за ситуацията в България. Повечето опити, разбира се, били осуетявани от властимащите.

След над 30 години затвор, побой, упоявания, убийства на негови последователи и съидейници, никога не е издавал на властите плановете си за борбата срещу отнемането на човешките права, нито за идеята да създаде Дружество за защита на тези права. Не е назовал името на нито един свой сподвижник, дори е предприемал гладни стачки, протестирайки срещу какви ли не неправди. Едно от най-дългите му стачкувания без храна продължило 62 дни! Илия Минев никога не се е отказал от идеите си, не успяха да го пречупят!

След окончателното си излизане от затвора той се захваща със създаването на споменатото дружество. Създал е също така и в. “Свободно слово”, чрез който разкрива много “кирливи ризи” и истини.

След свалянето на Тодор Живков от власт Илия Минев не е допускан до трибуната на нито един от тогавашните митинги. Хора, за които той би трябвало да е идол, му пречат да получи думата. Моментът, който е чакал цял живот, му е отнет от онези, от които най-малко е очаквал - “демократите”. Нещо повече, отказали му да говори пред хората с думите: “Демокрацията е за нас, не за теб!”

Успоредно с това му открадват НДЗПЧ. Румен Воденичаров (уж сподвижник на Минев и член на дружеството) се самообявява за лидер на НДЗПЧ и твърди, че Илия Минев се е съгласил да бъде почетен председател и му предал щафетата. Това става със задкулисни “игри” и без съгласието на истинския водач.

Когато в СДС се заговорило за евентуална покана на Минев в партията, имало реплика на Иван Костов: “Кой беше този?” Дисидентът с достойнство отказва да членува в СДС.

Години по-късно името Илия Минев остава забравено и пренебрегнато от управляващите (с малки изключения). Публично се честват разни дати, издигат се на пиедестал имената на определени “политици”, но никой не споменава за мъките и борбата на Илия Минев и за НДЗПЧ.

Потънал в забрава и мизерия, на 6 януари 2000 година най-големият български дисидент Илия Минев издъхва. По-късно посмъртно получава от тогавашния президент Петър Стоянов орден “Стара планина” - I степен. За погребението влиятелни хора отпускат финанси в знак на уважение и почит. Но къде беше това уважение, когато наистина имаше нужда от него? Защо приживе го пренебрегваха и отхвърляха, а след смъртта му се престориха на примерни негови съидейници? Това са въпроси, на които едва ли някой ще отговори честно и обективно.

Илия Минев просто беше неудобен конкурент и съперник. Най-вече, защото не беше като всички останали - жаден за власт и пари. Той просто искаше България да бъде силна и уважавана държава, а народът й да е духовно и физически свободен, оценяван високо, както би трябвало да бъде. Но уви, това едва ли ще се случи...

Можем само да се надяваме този дух, който е крепял и вдъхновявал Илия Минев, скоро да се прероди в новото поколение българи или в конкретни личности, защото страната ни има нужда от истински и достойни лидери - хора от висотата на вечно страдалия за родината си Илия Минев. Светла му памет!