Съдебното споразумение изцери арестантските болести

Фани Чоджумова

Имало начин да излезеш от затвора, без дори косъм да падне от главата ти, да не се налага да страдаш по болници, хирурзи да прекрояват клетото ти тяло и да гълташ купища хапчета, докато си докараш дълго желаната епилепсия и най-накрая някой реши, че дори зад решетките си опасен за здравето на другите съкилийници! Да не се докараш дотам, че да няма кой да ти смени памперса в пандиза, както това стана с Красимир Маринов, известен повече като Големия Маргин.

Или пък да те друса перманентна епилепсия, какъвто беше случаят с брат му – Николай Маринов или Малкия Маргин.

Новата мода се казва съдебно споразумение и от нея се възползва пръв Илиян Василев, адвокат на Димитър Желязков - Митьо Очите. Въпреки че досега съдебно споразумение се е прилагало в практиката, то не беше така популярно. Глава 29 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), която урежда съдебното споразумение, бе въведена с цел да не се затлачват съдилищата с незначителни дела, по които двете страни могат да постигнат известно съгласие и това да реши процеса. Когато се въведе тази поправка, се подчертаваше изрично, че тя се отнася само за леки дела. Как делото срещу наркобоса Митьо Очите, който години наред се грижи за системното разпространение на дрогата по Южното Черноморие, мина в графата “леки” е пълна загадка. Вероятно е въпрос на адвокатско умение да защитиш по този нетрадиционен начин клиент с тежко обвинение за организиране на престъпна група, тровеща системно хората с наркотици. Със сигурност случаят на Очите ще има занапред много последователи, тъй като излизането от затвора по този начин е изключително безболезнено и даже твърде приятно! Тези, които искат да напуснат скоропостижно килията, трябва да знаят няколко много простички неща. Най-важното от тях е да си хванат добър адвокат, който да склони прокурора по делото да сключи споразумение. Щом един адвокат го може, ще го направи и друг. Само трябва да се опитва и да не се губи надежда! След като прокурорът е “узрял” за идеята “споразумение”, адвокатът сяда и излага аргументите на своя подзащитен. Може да съобщи, че подсъдимият е съгласен например в остатъка от живота си да изяжда всеки месец по една жаба или пък да го наричат наркобос. Първото е доста гнусничко, но пък второто си е престижно в ъндърграунда. Важното в случая е съгласието да се хареса на прокурора, както се казва, да хване декиш. След като обвинителят прецени, че му харесва с каква пепел подсъдимият ще си посипе главата, той придвижва предложението за споразумение към съда. Именно съдът е този, който казва последната дума дали да се сключи споразумението. Но прокурорът сам решава как да постъпи с адвокатската жалба за споразумение, дали да я остави без последствия, ако има съмнение, че е неморална, или да я придвижи към съда.

Без тази хватка е много мъчно да напуснеш килията. Първи по медицински причини от ареста се отърва Боян Петракиев-Барона, сливнишкият герой от времето на ранния преход. В края на миналия век Барона, заедно с Иво Карамански-Кръстника, бяха най-задържаните бандити. Най-напред Петракиев бе арестуван по дело за грабеж от сръбски тирове на магистралата за Белград. След като полицаите хвърлиха един хубав пердах на бандата му и него самия до езерото “Братушково” край софийското с. Алдомировци, Барона най-после влезе в ареста, но излезе твърде бързо, защото му се развалиха зъбите и се наложи спешно да ги лекува. Ако трябва да бъдем честни, Барона винаги се измъкваше лесно, без много-много да боледува. Последния път, когато го задържаха за фалшифициране на кредитни карти, той се отърва с 200 лв. гаранция.

Преди да го убият, и Иво Карамански лежа в дупнишкия арест. Там обаче не го свърташе много и вдигна кръвно. Преместиха го в болницата. Такива бяха времената, че се налагаше Кръстника да бъде пазен от собствена охрана, тъй като в Дупница не го обичаха много и си имаше трайни врагове. В случая на помощ му се притекоха момчетата от неговия цигански синдикат. Те душеха край болницата и от време на време му носеха банички и боза. За друго не се говореше. Лекуван-недолекуван, Карамански бе пуснат изненадващо да си върви. И така вънка-вътре, вънка-вътре, докато го гръмнаха. Още един дупнишки герой се разболя тежко в затвора. Злати Златев-Златистия, който през 1997 г. беше осъден на 12 години затвор за убийството на братовчед си Любомир Мантарков, буквално се скова зад решетките. Той толкова зазля, че го пуснаха да се лекува. Златистия обаче направи още куп бели, щом се почувства свободен. Адвокат му беше корифеят в правото Георги Гатев, сега член на Висшия съдебен съвет. Колкото и съдии да се опитваха да вкарат в килията Златистия, те все удряха на камък.

Трябва да се отбележи, че по времето, когато вилнееше Златистия, нямаше съдебни споразумения. Затова ден след ден главни действащи лица в престъпния свят изграждаха образа на болния български затворник. Здрави и прави мъже, рухваха в затвора най-много след два-три месеца. Така например, докато беше в килията, Валентин Димитров, известен вече като Вальо Топлото, започна да вдига кръвното. “Хипертония”, отсякоха докторите и Вальо започна да работи по въпроса. Той не излезе заради диагнозата си, а защото съдът реши, че е търкал наровете прекалено много. Както и да е, кръвното също подбутна работата.

Най-известните болници обаче са братята Маргини. Какво ли не прилагаха спрямо здравето си, докато най-после се тръшкаха от свирепи болки, където и да ги оставеха. Големия Маргин даже беше носен на ръце от съдебната полиция, за да чуе, че не е в състояние да изтърпи заседанието и да си отиде вкъщи, след като преживя серия от операции. Брат му – Малкия Маргин, пък се сдоби без време с епилепсия. Сега, след като вече си е вкъщи, се говори, че бързо се възстановявал. Подобрявал се и батко му.

Вече не е известно кой е по-болен – Темида или изобретателните подсъдими. Известно е само това, че колкото повече тя си затваря очите, толкова повече си ги отварят задържаните и техните адвокати.