Дискретният чар на клептокрацията

Веселин КАНДИМИРОВ

Не може да се каже, че България не е свободна страна. Дори небалансирано свободна, би казал някой. Може например да се лепят порнографски изображения под формата на реклами на публични места. Може да се продават пиратски компактдискове пред Министерството на финансите. Да не говорим за правото на всеки да набие жена си, което не е било отменяно никога.

На фона на тази освободеност странно изпъква едно строго спазвано ограничение: всички много внимават да не нарекат лицето, което е извършило престъпление, “престъпник”. Особено стриктно се спазва това правило в публичната сфера. “Кой е престъпник решава само съдът” - напомня отвреме навреме някое публично лице. “Никой не е престъпник, преди да бъде осъден” - подкрепя го друго. Когато в медиите се описва престъпление, на жертвите не се спестява нищо. Те фигурират в описанието с истинските си имена. На извършителите, като правило, се съобщават само инициалите.

Може би тази деликатност по отношение на престъпниците, така открояваща се на фона на всеобщата медийна разпасаност, се дължи на висока правна култура? Можем да проверим дали това е така, като погледнем какво се случва, когато едно лице бива вече осъдено, сиреч, налице са всички възможности то да бъде наречено с истинското си име.

Тези дни от затвора излезе поради излежаване на присъдата си лицето Иван Главчев, известен повече като Ванко 1. Поначало излизането на престъпник от затвора не е кой знае какво събитие, за да бъде отбелязвано публично. Този път пред затвора имаше журналисти. Почти всички медии отразиха събитието обстойно. Интервю с майка му бе показано по телевизията. Незапознат със случая човек би останал с чувството, че от затвора излиза не известен сводник, а някой като Нелсън Мандела.

Бихме могли да очакваме, че тези журналисти са дошли, водени от желанието да научат нещо повече за престъпната му дейност, извършена на територията на Пловдив, Рим, Париж, Ница, Мадрид и Брюксел от началото на 1999 до март 2003 г. Да просълзят читателя, като го попитат дали се разкайва за стореното. Да изтърват по някоя дума за неговите жертви.

Но приликата с Мандела се засилва, когато прочетем или чуем какво са си говорили. Ванко споделил с тях творческите си планове. “Безспорно в момента съм изключително популярен, сега съм един от най-известните българи в България. Нормално е да се възползвам от тази популярност” - рекъл той. Той не бил изживял драматично нещата и гледал напред (вероятно към Пловдив, Рим, Париж и т.н.?), защото имал твърд характер. Най-важното в момента било да върне българския хип-хоп на мястото му. А преди това майка му щяла да го посрещне с агнешко. Излишно е да казваме, че думи като “престъпник”, “сводничество” или “проституция” изобщо не бяха произнесени по време на срещата. Героят на деня бе определен единствено като рапър.

Когато в едно нормално общество някой бъде осъден за престъпление (излишно е да го наричаме криминално, защото в нормалните общества други престъпления няма), той излиза от групата на почтените хора и влиза в друга - с която почтените хора избягват да общуват. Той запазва този си статут и след излизането си от затвора - би могло да се каже, пожизнено.

Официалното българско обществено мнение в лицето на своите медии не само не наложи на Главчев този статут. То му помогна да използва престъплението си за самореклама. Помогна му да извлече ползи от пребиваването си в затвора. Направи го един от героите на нашето време.

Откъде това бащинско отношение на медийната власт към един обикновен престъпник? Можем да отдадем част от него на съпричастността към проблемите на българския рап. Но основното е другаде. То е само продължение на бащинското отношение на законодателната власт към него. Когато се разбра, че Главчев трябва да лежи 12 години за престъпленията си, не друг, а самото Народно събрание на Република България, сиреч законодателният орган на страната, гласува поправка на чл.155 от НК, станала популярна като “поправката Ванко 1”, въпреки че трябваше да се казва “поправката Татяна Дончева”, защото е прието такива поправки да се кръщават на името на автора им. С тази поправка санкциите за склоняване към проституция се намаляват драстично. За да не остане по-назад, съдебната власт също реагира мигновено и го пусна на свобода, за да не наруши гражданските му права, защото присъдата му не беше влязла в сила.

Ако потърсим прецедент, за да видим кога парламентът е гласувал поправки на закон за нуждите на едно отделно взето лице, ще намерим най-близкия такъв в случая, когато законът бе променен, за да може известният Васил Иванов-Лучано да стане министър, без да има висше образование. Следователно, според някаква необявена, но съвсем реално съществуваща ценностна класация в очите на властта Ванко 1 се ползва с ранга на министър.

Наблюдателният читател сигурно вече е забелязал, че дотук никъде не стана дума за изпълнителната власт. Правилно, време е вече да я намесим. В лицето на комисията “Кушлев”, която води срещу Ванко дело за отнемане на имущество, придобито от престъпна дейност. Става дума за хотел на стойност...180 хиляди лева. Вероятно този хотел е едностаен. Защото за такива пари може да се купи само един по-големичък апартамент.

Ето че изчерпихме всичките налични власти. Виждаме, следователно, едно тясно взаимодействие между престъпници и държавна власт. Как се нарича такава власт? Нека потърсим в енциклопедията:

“КЛЕПТОКРАЦИЯ (управление на крадците): форма на управление, при която държавните решения са мотивирани главно от непосредствените материални интереси на тесен кръг хора, които са на власт. Политическите дейци на тази върхушка се наричат клептократи”. (Уикипедия)

Човек остава с чувството, че за това определение е позирала самата тройна коалиция. А медиите? Медиите просто надушват миризмата на пари и власт, която излъчват субектите на това управление така, както кучето надушва разгонената кучка. Чудно ли е тогава, че се събират на групи, когато някой такъв се появи, пък било то и на излизане от затвора?