Болки от текущото

Тончо Жечев

Тончо Жечев (1929-2000) е завършил право в Софийския университет. През 1957-1959 е заместник главен редактор на списание “Родна реч”. От 1962 г. е научен сътрудник в Института за литература към БАН, последователно професор, член-кореспондент на БАН, директор на Института за литература през 1974-1983 година. След 1990 година е главен редактор на списание “Летописи”.

Вървим като зашеметени от промените през последната година. Светът около нас и вътре в нас е неузнаваем - политически, социален и нравствен трус размести и преобръща пластовете на познатата, изглеждаща монументална довчерашна реалност. Разпадат се империи, разпиляват се блокове, цели прослойки се връщат към дъното, откъдето са изплували като пяна на повърхността. Към същата повърхност неудържимо се устремяват други сили, ставаме свидетели на шеметни провали и издигания, както преди четиридесет и пет години. Човек се обърква, вече не знае кое е насън, кое е наяве...

Трескава е преоценката на ценностите и мътна новата ценностна ориентация. Миналото пак изглежда страшно, черно, катастрофално, а плодовете на бъдещето измамно готови, узрели, само да сме достатъчно чевръсти и решителни да протегнем ръце, да берем, да късаме, най-после да се наситим, стига консервативните сили да не спъват лудия ни устрем напред, все напред. В съзнанието ни нахлуват стихове от най-страшните дни на България:

Нивга никога няма да бъде

да ми дойде пак някой на гости...

Хора като мене, които втори път преживяват нещо подобно - един път в юношеските години и сега на залез (Бог да ни е на помощ!) - имат морален дълг да предупредят, че нещата не са тъй прости, както изглеждат на пръв поглед, особено за наивните, неопитни честни млади сърца. (...)

Едно от най-тежките преживявания в невеселия и продължителен вече живот е да виждаш колко лесно хората стават пленници на исторически илюзии. Колкото по-грандиозни наглед са промените, толкова по-фантастични исторически илюзии пораждат. Дотолкова, че хората остават за продължителен период слепи и глухи за същинския характер на реалните промени, които не зависят нито от намеренията, нито от волята на участниците и съвременниците, а още по-малко от езика, с който се назовават. Уморен съм вече да откривам и в историята, и в своето време редуването на постоянно пиянство с продължителен тежък махмурлук, ново пиянство и пак мъчително изтрезняване...

Едва ли е необходимо да ходим далеч в световната история, към примерите с Френската или Октомврийската революция, за да видим как започва и как завършва всичко това  реки от кръв, империи, диктатури. Достатъчно е трезво да гледаме на собствената си история. Погледнете само колко общо има между породената от националноосвободителната борба у нас илюзия за “чиста и свята република” и действителността след Освобождението, та дори и до днес! Изглежда в глъбинните пластове на живота, независимо от илюзии, мечти, обозначения и кресливи думи, протича, бавен, мъчителен, естественият процес на посяване, поникване, порастване, зреене, смърт. И отново същото. А ние само се мъчим да ускорим всичко това, подръпваме посятото да расте и зрее по-бързо. И често го изтръгваме, за да почнем отначало.

Изглежда сме осъдени да живеем в две реалности  вербална и същинска, не ни е съдено да доживеем сливането им. (...)

Опитът за връщане към естествения исторически и културен процес беше рязко прекъснат от войните и гражданските смутове поради нови илюзии и утопии за поредния наш скок на тъмно. Изтънчената култура на българския символизъм, естествен плод на индивидуализма, ни се видя непозволен лукс. Раздаде се позивът за “оварваряване” на българската култура. Авторът на тоя лозунг едва ли е подозирал, че ще се окаже неволно оръдие и жертва на реалното оварваряване в политическия и социалния живот, в нравите, в гражданското ожесточение и братоубийства, на голото озъбване на насилието. За силата на инерцията, породена от войните и гражданското ожесточение, за прибързаното разочарование от демократизацията и нормалния процес, за опасността от утопиите за радикално лечение на болното общество може да се съди по това, че апологети на силовото решение, на авторитаризма, неволни апологети се оказват хора от полюсите на културата  от Гео Милев до Стоян Михайловски.

Нужно ли е след всичко това да припомням какво стана на Девети и след това? Народна демокрация, основи на социализма, социализъм, развит социализъм, зрял социализъм  все руини, върху които  замислени или гневни  стоим днес. Думи, думи, думи. Още след сравнителното улягане на пластовете, след разправата с опозицията и установяването на еднопартийната диктатура последваха безумни и престъпни експерименти за въплътяване на утопиите, а в самите основи на обществото се усеща, че то просто наваксва пропуснатото от естественото си буржоазно развитие. Затова “социалистическите” вождове, “социалистическият” елит най-бързо се превръщат в пирати на първоначалното натрупване. А трябваше да ни поведат към нов обществен рай ...

Независимо от грандиозността на днешните промени не бива да позволим отново да станем пленници на нови исторически илюзии, които да станат основа на престъпна обществена практика. Време е да разберем, че българското общество никога не е имало продължителен и непрекъснат период на солидно, трайно съграждане на съвременните институции и граждански начала. То е болно не от днес и вчера. И основната му болест е постоянната повишена температура, трескавост, прекъсването на лечението поради бързата смяна на една илюзия с друга, още по-красива, съблазнителна и модерна. Лечението трябва да е просто като болестта  най-напред сваляне на градуса, постепенно създаване на имунитет срещу илюзии за бързо оздравяване.

Страшно е да се помисли: построеното с толкова усилия и върху толкова разрушения се оказа фасада  монументална, огромна, внушителна. Но в нея не може да се живее. (...)

За голяма част от участниците в историческия процес илюзиите се оказаха по-важни от реалността. Те вярваха повече на теорията, отколкото на това, което виждаха очите им. Утопията наистина вършеше чудеса, като овладяваше хората. С лекота, с престъпно безгрижие се унищожаваше и малкото добро, натрупано дотогава  одържави се изключително развитото у нас кооперативно дело, унищожи се местното самоуправление, историческият облик на градовете ни, историческата роля и място на селото и селската култура. Разрушиха се традиционните структури, които държаха обществото и нацията, без на тяхно място да се изградят по-ефикасни и добри. Всичко от горе до долу се одържави. А от изкуствено насаждания релативистичен класов морал направо зейна вакуум, който най-трудно ще бъде запълнен, сякаш с ликвидирането на грамотността се ликвидира и нравствеността.

Безумно напредничавите илюзии, с които простите участници в тоя исторически процес тласкаха колата на историята уж напред, несъзнателно ги превърна в оръдия на Сатаната. Чрез тях беше осъществен вторият геноцид срещу българската интелигенция, срещу оскъдния, но изграден с огромни народни усилия културен елит.

Имам жив спомен как просто и наглед необходимо стана всичко това, как беше извършена културна революция, която след кошмарите в Китай започна срамежливо да се нарича с това име. През 1948 г. се готвехме за изпит при проф. Венелин Ганев по обща теория на правото. Главите ни в буквалния смисъл на думата пукаха от трудността на материята, от невероятната терминология, от загатнатите, но неразкрити глъбини на предмета. Неслучайно това препятствие беше поставено пред всеки бъдещ юрист и трябваше да бъде преминато, ако иска и може да продължи. Така или иначе, повече от половината от курса не успя да преодолее препятствието, трябваше да си търси друго поприще. Можеше да се завижда на следващите курсове. Венелин Ганев беше отстранен, неговата обща теория закрита, самият автор интерниран (представете си на колко съчувствие от студентите си е могъл да разчита). На негово място набързо беше произведен Васил Захариев, сам по себе си прекрасен човек и заслужил нелегален деец. Той дойде със своята тънка брошурка, в която се доказваше една-единствена мисъл  правото е класово, всяка класа има своето право! Брошурата се усвояваше буквално за една нощ и шестицата на утрешния ден беше в кърпа вързана. Културната революция в Юридическия факултет беше в пълен ход. Скоро всички светила на факултета, които го правеха престижен в Европа, бяха прогонени.

Почти през всичките години след Девети, къде с по-значителна, къде с по-малка интензивност, се полагаха усилия да се зарови и главно забрави цял изграден дотогава културен пласт. И това в добавка към интернирането, затварянето, ликвидирането на цял слой колежани, завършили на Запад или в предреволюционна Русия, издигнали се деца на по-заможни родители и т.н. Целият почти интелигентен елит ако не беше унищожен, беше “разкулачен”, във всеки случай престана да съществува като прослойка. Остана това, което успя да се пригоди, приспособи, т.е. това, което сведе своето равнище до равнището на новите господари на живота. (...)