Дойде време да разбием мита, че Европа ще ни оправи

Evropa.dnevnik

Огнян Минчев е завеждащ катедра "Политология" в Софийския университет, директор на Европейския съвет за външна политика - София, и на Института за регионални и международни изследвания. Разговаряме с него по повод блокираните средства от европейските предприсъединителни програми и по горещата тема за Косово.

- Европейската комисия спря през миналата седмица парите по САПАРД за България заради проблеми при усвояването, по-рано бяха замразени и плащанията по ИСПА и ФАР. Какво означава това?

- На повърхността означава адекватна реакция на ЕС спрямо невъзможността на българското правителство да спазва нормите и процедурите за употреба на европейските пари. В една по-голяма дълбочина означава много сериозно предупреждение за по-нататъшни наказателни мерки за българската държава, ако тя не предприеме необходимите действия, за да функционира, макар и отчасти, в рамките на европейските институционални норми и процедури. За съвременната българската държава обаче е много трудно да го направи, тъй като нейният генезис е в криминалния процес на приватизиране на национална собственост през 80-те и 90-те години.

Икономическите елити, а оттам и техните икономико-политически олигархични връзки с формално националните институции, имат криминален характер именно поради престъпния начин на присвояване на национални средства и поради устойчиво криминалните стереотипи на тяхното възпроизводство. В раздържавяването на комунистическата национална собственост и превръщането й в частна пазарна собственост навсякъде в централа и източна Европа имаше криминален компонент. Разликата с българския случай е, че след като приключи базисната приватизационна вълна, новите икономически елити в централноевропейските страни сключиха негласен обществен договор със своите съграждани, че какъвто и да е произходът на богатството им, оттук нататък те ще се разпореждат с него цивилизовано.

Българската олигархия отказа и това. Управлението на последните две правителства показва, че политико-икономическата олигархия отказва да "избели" своето ново богатство и да го впише в система на предвидими и прозрачни политически и икономически процедури. Този продължаващо устойчив криминален характер на българските формално национални институции, а иначе институции за обслужване на посткомунистическата олигархия, води до нарастващ конфликт между България и нормите и процедурите на ЕС.

- Как да се преодолее този конфликт?

- Трудно е да се преодолее. Стана дума за САПАРД. Тя е програма, администрирана от земеделското министерство, което е под контрола на ДПС. През 90-те години ДПС означаваше етническа партия, днес означава само и единствено корупция. Вече до такава степен е очевидно, че през последните седмици наблюдаваме опити на знакови фигури от БСП за разграничаване от ДПС. Първо Румен Овчаров, преди дни го направи и Георги Кадиев. БСП обаче не може да се разграничи от ДПС. Тяхната тройна коалиция на практика води до синкретизъм на корупционното им присъствие във властта.

Свидетелство за това е другият голям скандал, който се вихри в министерството на регионалното развитие, където една групичка от гр. Сливен, начело с министъра, е приватизирала не само парите на българските данъкоплатци (които, както казва министър Румен Петков, не подлежат на контрол от ЕС), но очевидно са посегнали и на пари, които са в тесния смисъл европейски. Поради това и жизнено необходимите за България средства за изграждане и обновяване на инфраструктурата сега са запорирани.

Проблемът на българското правителство не е корупцията. Самото понятие за корупция означава отклонение от определена норма на институционално поведение. Проблемът на България е, че отсъства норма на институционално поведение. Посткомунистическата олигархия, освен алчна и арогантна, е и примитивна. Тя притежава картина на света, съответстваща на родово-патриархалния тип обществени и властови отношения. Тази олигархия функционира като родово-племенна олигархия, която не само не е способна да преустанови грабежа на национална собственост, тя не е в състояние да изгради основите на модерна държава.

- Какъв риск носи този модел за бъдещето на България в ЕС?

- Минималният риск е да не можем да оползотворим членството в ЕС от финансова гледна точка. И това вече не е риск, а реалност. Максималният риск е България да бъде номинален член на ЕС, който да търпи непрекъснати санкции от институциите, съблюдаващи изпълнението на европейското законодателство, и да бъде маргинализирана политически, социално и административно, без възможност да осъществява типа развитие, чийто стандарти са зададени от ЕС като доброволно сдружение на нации.

- А какви са опасностите за едва прохождащото европейско съзнание на българите?

- Мисля, че е време да поставим на публично обсъждане и да деструктурираме един от най-влиятелните митове на българския преход. А той е, че след като 15 години се опитвахме по един или друг начин да осъществим модернизацията и развитието на обществото тук, в България, ние достигнахме до извода, че само Европа ще ни оправи. Дойде време този мит да бъде сложен на масата за дисекция. Европа не е в състояние да свърши тази работа, която трябва да свърши българското общество. България беше напусната от над 1 милион от своите предимно по-млади, по-предприемчиви и по-образовани съграждани.

Останаха най-вече хора, които не са претърпели докрай своята еволюция към компетентни и активни граждани. Ще срещнем огромни трудности с привеждането на българското обществено и гражданско съзнание към стандартите, които да обезпечат контрола на обществото върху държавата и по този начин да се издигнат до равнището на европейския политически модел на отношения между институциите и гражданите. Независимо обаче колко е трудно, ако не го постигнем в определена степен, Европа може да ни наложи санкции, ограничения и болезнени привеждания в частична адекватност на българските институции, която ще бъде по-скоро в интерес на европейското гражданство, а не на българските граждани.

- В състояние ли е обаче европейският натиск да предизвика нещо по същество? При всяка критика или ограничителна мярка от Брюксел властите демонстрират пренебрежение и неглижиране.

- Българският политически модел целенасочено бе деградиран от модел на двуполюсно представителство на двата основни социални съюза - съюзът на промяната и съюзът на консервативното удържане на статуквото отпреди 1989-та година, до модел на открито олигархично управление със завръщането на Симеон Сакскобургготски в България. Моделът от 90-те години, въпреки силно конфронтационния си характер, обясним и нормален за процеса на бърза обществена промяна, имаше достойнството, че беше представителен за българското общество. Когато хората гласуваха за БСП или СДС, те имаха ясна представа какво могат да очакват от тези партии. С всичката неефективност на институциите, с условността на политическите обещания у нас, идентификацията на българския политически процес беше лесна, управлението беше представително и политическите алтернативи бяха ясно очертани.

Управлението на СДС от 1997 до 2001 г., въпреки всичките си вътрешни дефицити доказа, че в България съществува алтернатива на посткомунистическата олигархия. Именно поради това бе извикан г-н Сакскобургготски, който трябваше да размаже разликата между двата социални съюза, да дегенерира българската политика от процес на представителство на обществени интереси до процес на брокерско представителство на задкусилни олигархични интереси. И това беше направено чрез деидеологизация на българската политика, чрез извеждане на далаверата в ранг на свещена политическа крава за българската политическа действителност, фрагментиране на политическата система, маргинализиране на алтернативите до 3-4-процентни безпомощни политически фракции.

В днешна България не същестува политическа алтернатива на тройната коалиция. ГЕРБ се опитва да се конституира като алтернатива, но успехът или неуспехт му ще се прояви в бъдеще. ГЕРБ е заявка, желание, заряд, който предизвиква интерес, но същевременно и скептицизъм поради обстоятелството, че до голяма част йерархията на ГЕРБ е бивш елемент от същите тези структури, които смазаха политическата система през 2001-ва.

- Какво ви направи впечатление в българската позиция за Косово?

- Бих бил по-скоро критичен към жестомимичната страна на изявената от българските управляващи позиция, отколкото към позицията сама по себе си. Не зная каква е мотивацията на големи сръбски приятели като президента Първанов и БСП като цяло, но моята собствена мотивация да одобря подобна позиция не произтича от разбирането, че Сърбия е несправедливо наказана. Каквито и да са юридическите аспекти, Сърбия очевидно загуби Косово още през 1999 г. Тя беше лишена от Косово не на последно място и защото през целия XX век тя упражнява много силен нелегитимен натиск върху народите, населяващи нейната мини-балканска империя, при това с протекцията на същите тези Велики сили, които сега й отнемат провинцията. Не мисля, че спрямо Сърбия е проявена специална несправедливост.

На първо място, България трябва да постави в контекста на ЕС проблема за евентуалните загуби в случай, че признае Косово и срещне негативната реакция на Сърбия и сърбите, които очевидно не са в състояние да разсъждават спокойно. Транспорт, търговия, отношение към преминаващи българи - това се потенциални загуби, които трябва да бъдат изразени като проблем. Да не забравяме колко изгуби България от ембаргото срещу бивша Югославия, само че тогава нямаше легитимността да постави този въпрос, тъй като беше една маргинализирана посткомунистическа страна. Днес сме членове на ЕС и поне можем да си позволим да поставим въпроса, ако не друго.

Второ, в Косово съществува малцинствената група на т.нар. "горани", от които поне част имат българска идентичност. Техният статут би следвало да бъде обсъден с правителството в Прищина, преди то да бъде признато. Защото към тяхната идентичност има посегателства както от Скопие, така и от самата Прищина.

Трето, България е заинтересована независимо Косово да оформи окончателната държавно-политическа карта на региона, т.е. да сложи, ако е възможно, край на политическите претенции на албанския фактор на Балканите, включително към страни като Македония, към които България има специално отношение. Ето ви един пакет от български интереси, който трябва да бъде предявен и в зависимост от постигнатите споразумения, да последва и официалното признаване. Според мен това е аргументацията, която би могла да бъде поставена в основата на известно забавяне за признаването.

Интервюто е публикувано със съкращения.