Когато системата работи, става страшно...

В домовете за сираци нещата вървят добре единствено когато директор е някой изключителен човек

Системата за отглеждане на деца в социални домове, така наречените Домове за деца без родителска грижа, работи, когато се случи за директор да бъде назначен човек със следните качества:

1. Да обича децата и да прави всичко за тяхното добро
2. Да бъде инициативен, умен и преливащ от идеи
3. Да познава журналисти, да знае езици и да не се бои да търси контакт с чужди организации
4. Да не му пука от скандали с местните власти
5. Да разбира от политика и да знае кога добрият контакт ще донесе полза на децата
6. Да съумява да следи изкъсо всички поверени му деца, възпитатели и работници в дома
7. Да бъде достатъчно смел, за да ходи по ръба на закона, когато това се диктува от посочената в т.1 цел
8. Да бъде готов да го критикуват, оплюват, наказват, уволняват, съдят
9. С една дума- да бъде готов всеки момент да го разпънат на кръста, но това по някакъв магичен начин да не му пречи да генерира оригинални идеи и на цената на неистови усилия да ги реализира.

10. Да е харизматична личност

/Ако не отговаря на тези изисквания и се движи изцяло в рамките на създадената система, нещата изглеждат точно като в домовете в Могилино и град Трън. /

Познавам няколко директорки, които отговарят на горните / неформални/ изисквания и при тях нещата вървят добре. С малки изключения. Едната вече я осъдиха. Намериха и цаката, защото в района, където беше домът, безработицата бе масова, а видимият напредък на занемареното иначе социално заведение привлече няколко лакоми и алчни погледа. Дотук беше с нея. Дотук беше и със социалното заведение. Останалите - две жени, продължават. От домовете, а те са големи и са в голям град, не се чуват никакви сензации.

В единия дом децата от малки учат музика, с тях се занимават музикални педагози, специално за целта в дома има пиано, цигулки и други инструменти. Самата Райна Кабаиванска поддържа контакт с дома и с децата. Тук изпращат деца с музикални данни от домовете в цялата страна, много от тях учат в музикалното училище в града.

В другия дом питомците са по- големи. И проблемите са по-големи. Който не е наясно с проблемите на един тийнейджър, той няма да разбере какво е да се грижиш за поне сто тийнейджъра. На всичкото отгоре- трудни. Травмирани от семейства, безотговорни родители, обрати на съдбата. Директорката там прилича на един весел генерал, който хем " разприказва" питомеца си, хем го командва без право на възражение. Когато някое момиче на 17 години например забременее и реши да роди детето си, тя не се паникьосва, а запрята ръкави и тръгва да търси изход за нея. Работи добре със журналистите и - има голям смисъл в това, защото след медийното осветляване на някой текущ болен проблем, обществото не е безразлично и помага. Спомням си една Ваня навремето, която си роди бебето и директорката си я прибра в дома, защото / напук на системата/ - къде да ходи, на улицата ли? Нещо повече, повика ни, направихме един телевизионен репортаж, после втори, след което се намери общинска гарсониера за майката и бебето, а добри непознати жени започнаха да и помагат. Направиха дори нещо като Клуб на Ваня, сирачето намери няколко майки за късо време, а бебето и- няколко баби. Впоследствие си родиха и второ дете с приятеля и, семейството се укрепи и вече никой не ги чува.

Директорките на тия два дома като че ли нямат лимит на идеи. Докато тук министерства, агенции и прочее се натуткат, те установяват контакти с чужди организации и благодарение на тях децата са облечени и имат какво да ядат. Едната от години вече направи дома партньор в програма за доброволци и всяко лято там идват младежи от къде ли не, чак от Япония. Гледала съм какво става - младежите чистят дома и боядисват стаите, питомците на дома отначало седят отстрани, чоплят семки и ги зяпат, после един по един се присъединяват и , освен трудовия ентусиазъм, прихващат и по някой чуждестранна приказка. Тази практика вече има традиция и- традиционни приятелства. Същата тази директорка не се уморява да поддържа контакт с политици и в резултат на тази буквално дипломатическа совалка, не праща децата след 18 г. на улицата, а в специални жилища, където те могат да останат до две години, докато си стъпят на краката.

Освен тия две директорки, познавам още една. Героиня. Бившата директорка на Дома за увредени деца в село Джурково. Странно как покрай историята с Могилино никой не се сети за онази драматична история, разиграла се през януари 97-ма в пазвите на Родопите. Да припомня. Там децата, които са с много тежки увреждания, бяха оставени на милостта на персонала. Директорката беше писала отчаяни писма до които министерства се сети още от есента, но никой дори не беше и отговорил. За малко повече от месец там умряха десет деца. Пак чужда телевизия - този път немска- кой знае как, беше разбрала за трагедията и кадрите, които излъчи, развълнуваха Европа. Хранеха децата с картофите и бурканите зимнина на персонала, жените от селото се грижеха за тях и плачеха, дрехите не можеха да изсъхнат от студа, нафта нямаше, мъжете на жените, които работеха в дома, сечаха дърва...Директорката, която се вижда в репортажа на германците, прилича на сянка на самата себе си, кадрите с малките ковчези смразяват.

След излъчването на този репортаж швейцарска благотворителна организация пое грижата за дома вместо нашето министерство, лека -полека и след като драмата гръмна и в българските медии, нещата започнаха да се променят. Само две-три години след това домът нямаше нищо общо с показаното на екрана- изцяло обновен, цветен и удобен, със специални стаи за раздвижване на децата, за подобряване на концентрацията им, басейн с балони, фитнес...Всичко това свършиха гражданските организации и гражданите, които ги заболя за децата. А те научиха за това, само защото директорката пренебрегна заповедите и се обърна към медиите. В чужбина дори. И какво стана? След още 6-7 години самата директорка бе изправена на съд заради смъртта на децата. От предяваването на обвинението до процеса, който завърши с оправдателна присъда, произнесена от разплакана съдийка, жената се разболя от онкологична болест. Жива е и досега, работи вече в друга сфера, да е здрава- не е здрава, след всички тези истории кой би оцелял напълно...Държавата не и се извини, нито си призна, че първо я е зарязала сама в ледената пустош с трийсетина тежко болни деца, а после- че нагло я обвини за собствените си грешки.

Разказвам тези истории, защото отдавна си мисля, че в тежки сфери като социалната не може да се разчита само и единствено на субективния фактор. На практика точно това става отдавна. По известна случайност в някои домове биват назначавани изключителни хора и там нещата вървят. На повечето места системата си работи както е заложена и ... става страшно.

Мисля си и какво би станало, ако в Трън директор на дома беше някоя от жените, за които говоря. Какво би направила тя, при положение, че един педофил работи в дома, а друг дебне децата на улицата. Дали някоя от тези три уважавани от мен жени би хванала сама пушката и би стреляла по тях? Едва ли. Ама като се замисли човек логично, какво друго би и останало, при положение, че ВСИЧКИ системи са я изоставили сама да се бори с това...