БУТАФОРНАТА държава

Възможно ли е съществуването на бутафорна държава. И да и не! Привидно противоречието е непреодолимо. Но дали е така в действителност и къде са границите на абсурда!

Да сложим рамки на понятията и да видим до къде ще стигнем.

Бутафорията, най-общо казано, е съвкупност от предмети за декориране, наподобяващи истинските, служещи за украса и показ.

Асоциирайки държавата като единство от територия, население и органи на държавната власт и вглеждайки се в тази, от която сме част, няма как да не констатираме следното. Територията /около 111 хил. км²/ и населението /около 7,5 млн/ в случая имат характеристики на реално присъстващи, исторически и обективно, т.е. липсват признаците на бутафоричността.

Но население и територия, сами по себе си, правят ли държава?

Категорично НЕ!

Органите на държавната власт – ето къде, струва ми се, може да открием или отхвърлим тезата за съществуването на бутафорната държава.

И така органите на държавната власт – изпълнителна, законодателна и съдебна.

Може би има резон най-напред да се проследи процеса на избор на представители в законодателната и изпълнителната власти. Навярно ще се съгласите с мнението ми, че последните избори за местна власт, в повечето случаи сложиха в креслата на същата, кукли на конци /марионетки/, хора, зависими от тези, които купиха за своя сметка и в своя полза вота на суверена. Самите избори пък си бяха чиста проба обида за избирателя. Той бе принуден да избира не ценности, идеи или програми за управление, а постоянно и динамично прегрупиращи се интереси. Така или иначе вече и у нас може да се говори за действащ механизъм на контрол върху избирателите т.е. върху 20% отгоре /примерно твърдите ядра/ и 20% отдолу /подвижните, склонни към “проституиране” с вота си – грубо казано – или пък по-елегантно изразено продаващи вота си на предложилия най-атрактивна цена/, които, от своя страна контролират 60% в средата. Резултата на налагащия се вече модел е следния – изборите нямат никакво значение, в следствие на което процента на въздържалите се от гласуване расте.

Дълбоката същност на този феномен е т. нар. “споразумение на елитите”, което и наблюдавахме при последния им щурм към властта – невероятни и екзотични коалиции по места, противни на всякаква политическа логика. Така, в действителност на практика, управляващи и опозиция станаха еднакво бутафорни, поради участието на всички в една или друга степен в изпълнителната власт.

Демократичното представителство на практика изчезна не само защото десницата бе разбита, а и защото границите са размити и преминати. Оправданието на модераторите на процеса, че всъщност става въпрос за разваляне на порочния двуполюсен модел, интеоризира прагматизма на споразумението на елитите, демонстриран в неприкрит стремеж за оцеляване в лоното на властта, с всички средства и на всяка цена.

Вече не може да се отрече, че изборите бяха и се превръщат в една мила бутафория, наложена от елита, реализирана от него, с пасивното /на негласувалите/ или активно /на гласувалите “продаващи” гласа си и другите/ участие на суверена.

Самият политически процес също се бутафоризира. Всъщност, колкото и абсурдно да звучи, избор като такъв няма. Политическите програми на отделните политически субекти нямат вече характер на израз на волята им, а са по-скоро примамка при лов на гласове на избирателите. Последното действие не е особено затруднено поради високата агресивност и примитивност на политическото съзнание, което няма утвърдени исторически демократични нагласи. Според общоприетото схващане за политическата дейност, същата следва да служи на общото благо, да защитава общозначими ценности, да разрешава конфликти. Политиците обаче, като модератори на същата, са недиалогични, не умеят да водят диалог с избирателите, доколкото пропастта между едните и другите придоби невероятни размери. Те не само не съдействат при решаването на конфликти, напротив самите те се явяват генератори на такива.

Случващото се нямаше как да бъде различно или друго, доколкото управлението на държавата в момента е в ръцете на т.нар. тройна коалиция. Тази коалиция, а и предишната, т.е. от 2001 г насам, имат всички белези на дефинираната от М. Олсън /Възход и упадък на нациите/ “разпределителна” такава. Какво характеризира подобна специфична група. Преди всичко стремежа да осигури за себе си голяма част от националното богатство, използвайки непозволени средства. Най-вече политическа власт! Олигархичният елит чрез управлението, в крайна сметка, налага и защитава своите интереси под формата на “държавни”. Социалната цена на този процес на преразпределяне винаги е висока, т.к. се ограбва населението, което е изключено от разпределителната коалиция. При тези процеси публичната и институционалната рамка се подменят, публичността изчезва, а гражданският контрол става невъзможен. Приватизацията например, като процес, върви конфиденциално на четири очи, където се срещат частния интерес с представители на държавата. Медиите търсят единствено сензацията в тези отношения, а за обществото е отредена ролята на зрител. В процедурите на т. нар. уж “обществени поръчки” се случва същото. Тоест и в икономическия живот, политическите цели и средства стават господстващи. Това води до промяна в самата схема на икономическата рационалност, както и до опорочаване на понятия като печалба и ефективност. Ставаме свидетели на имитация на функционирането на свободна пазарна икономика или бутафоричност.

Всъщност държавата, чрез разпределителната коалиция, иска и упражнява максимално силен контрол върху икономическите процеси и частния бизнес, като в същото време се оттегля от функциите си в образованието, културата, здравеопазването, детския спорт и т.н.

Държавната администрация или бюрокрацията, която по своята същност следва да е равно отдалечена от държавата и от гражданите, притежавайки лоялност и експертност, за да гарантира обществения и държавния интерес и пази баланса между двата, следва да е независима и несменяема. Така ли е днес в България. При всяка смяна на управляващите елити настъпват и повсеместни малки кадрови революции. Така държавни чиновници стават роднини, партийни другари, политически приятели и т.н. Експертността се загубва, а лоялността към държавата и обществения интерес са подменени от частни интереси на паралелна власт.

Разделението на самата власт /изпълнителна, съдебна, законодателна/ служи не за взаимен контрол, а за употреба на получената власт в собствен интерес.

Дефинирано е вече понятието “фасадна демокрация”, като израз на недоверие в институциите, партиите и политиците. При бутафорната демокрация мястото на добре функциониращи официални институции е заето от неформални практики като клиентелизъм, корупция, която стига до ранг на държавна политика и режим на функциониране на държавните институции.

Наблюдавайки работата на законодателя през последните години, не можем да отречем, че и тя придобива очертанията на бутафорност. Как иначе биха могли да се определят процедурите по създаване на закони – принципно основни нормативни актове, определящи границите на обществените отношения и обществения договор – реализирани чрез нелегитимно представителство т.е. институционализирани чрез вот с чужда карта, например. При положение, че имаме порочност, бутафорност при създаването на правните норми, следва ли от тук, че те пораждат реални права и задължения за суверена и институциите. Странно, но този аспект на бутафорността, никъде не срещнах да се коментира. Самите норми току що създадени, започват да се коригират, поправят, влизайки в противоречие с други съществуващи, създавайки “артистичен” нормативен хаос.

Съдебната власт също се вписва в общата картина на бутафорност на властта. Правосъдието затъна в процедури, хиляди висящи дела, дълъг и неефективен процес. Не са редки случаите на нарушаване на човешки права на български граждани от български институции и нормативни актове, представляващи правни безумия.

Свободата на словото и печата си избра да съществува единствено в така наречените неконтролирани пространства – това на интернет. Печатните и електронни медии се оказаха във властта на “жълтата” сензационна /и повърхностна/ новина, чалгата и риалити шоуто. Стигна се до парадокса на кривото огледало, при което събитие, версия, разследване, нарушение, тиражирано отричани от политиците и официалните формални медии, всъщност се оказват истински, действителни и потвърдени от реалността.

Доведената до абсурд бутафорност на институциите, на политическия процес, на държавата въобще, може би се корени частично в начина на налагане или установяване на свободата и демокрацията – на готово, както и в липсата на демократична традиция и култура.

Аз винаги се питам обаче до къде може да стигне всичко това и кои са “ограничителите” на процеса, за да се съхрани обществото от деструктивния разпад на институционалността. Защото, за мен поне, няма нормалност в свикването с бедността, бездомниците, просяците, клошарите, наркоманията, децата в институции, мръсотията, екологичните замърсявания, престъпността, незаконното строителство, злоупотребите с политическа власт и т.н и т.н, и възприемането на всичко това като част от пейзажа, съпътстващ ежедневието. Не приемам също и примитивното обяснение, извинение, оправдание, че това е част от цената на прехода. Както и не приемам бутафорната държава, която учудващо или не, се оказа, че съществува. На политическата карта на Европа. В ХХІ век …