Кв. "Иван Вазов", София, 21.48

Стефан Филипов

Балконът е приятен, а от отворената врата се преплитат на високи децибели тежка сръбска чалга, от онази, която хората слушат малко преди да е станало твърде късно, за каквото и да било друго...и гръмки псувни.

Всеки знае как псуват балканците - с цяло гърло, размахвайки ръце и от все сърце. Като че ли на Балканите думите са изместили действията, ругатните и оплакванията са изтощили хората и те вече нямат сили за друго.

Само слабите и малки народи  изливат  така комплексите си. Всеки знае, че куче, което лае не хапе.

Крясъци, чупене на чинии, в ритъма на музиката.

Откъде  се взеха толкова емоции  и темперамент в нашият тесен европейски апартамент?

Дали защото сме на Балканите, където искрата пламва светкавично, а огънят тлее с векове или е следствие на примитивен битов опит за комуникация ?

Може да се приеме, че причината се крие в коренните разлики между  двата строя, през които България преплува в последните 70 години. Преплува като власите, защото се удави накрая на Дунава и беше сложена на системи, под контрола на  големите международни играчи.

Витае неясно усещане, че някой някъде просто дърпа конците и това инжектира у хората една свръхдоза Отчаяние.

Националните ни каузи в един тъжен момент са се превърнали в нечии чужди интереси. И не е толкова важно, кой е отговорен за това, а по-скоро, че никой нямаше смелостта да го признае.

Спънахме се някъде по пътя и си ударихме лошо главите. Толкова лошо, че вече не помним  нито „зрелия  социализъм” в истинските му измерения, нито  закъде сме се запътили.

Като изгубиш пътя се озоваваш на неприятни места. Там,докъдето стигнахме, кариеризмът и тоталният конформизъм  образуват ядката на едно гнило общество, в което Азис и Венета Райкова са ВИП.

И това ще е така докато промитите посткомунистически мозъци не разберат, че тази държава трябва да оцелее и за внуците им. Това, което е нужно не са политически платформи, а личен пример.

Нека си го кажем: хората обвиняват Прехода за несигурността, бедността, мутрите, фараоните и всички феномени с негативен оттенък от 90-те, но истината е, че в часа на своята симулирана смърт комунизмът завеща всичко това, заложи като бомби със закъснител  ченгета-журналисти и интелектуалци, оказали се в творческа немощ след падането на Тошовото царство.

Както и всички онези Самоковци, Маргини, Очи и други с пиратски прякори.

Всички заложени мини под протекцията на характерното за болната българска психика овчедушие се взривиха една по една и дадоха възможност на куфарчетата под масата , яхтите, повратливите агентури и свирепата ориенталщина да станат факт.

България никога не е била по-затънала в клишета и лишена от идеи и посока. И за съжаление, ножът пак е опрял до кокала.  

Казано на народен език, това не е толкова типично, колкото брадясал селянин в напреднала възраст, захапал фас и с шофьорски тен, който със сигурност ще видим на някои селски път, възседнал древна соцмашина от рода на изстрадал трактор, "Москвич" или ЗИЛ.

Не е жалко,колкото националната ни футболна гарнитура или нашите политици при посещение на Путин...

Неприятно и без да е вече по костуришки смешно е, че това не е единственият балкон в единствения квартал, от който гърмят сръбски ритми и пресипнали ругатни. Това е балконът, на който натоварихме всички мечти и надежди и ги забравихме там, където те се развалиха  и засмърдяха.

Кое от това,което си пожелахме преди осемнайсет години е още живо? [...]