Похитителят на надеждите ни

Ивайло ПЕТРОВ

През юношеските ми години комунизмът бе на мода в нашия селски край. Проповядваха го някои учители и други провинциални полуинтелигенти. Това бе движение подобно на руското народничество. Ние, бедните младежи, се отдавахме с голяма страст на просветителска дейност през училищните ваканции.

Организирахме курсове по ограмотяване на възрастните, изнасяхме в читалището лекции на различни теми и театрални представления.

Бедните ни бащи възприемаха комунизма като социална справедливост и материално благоденствие. Всички ще бъдем равни, ще се трудим по равно и ще получаваме по равно. Най-окаяните бедняци нямаха какво да губят и сляпо ни вярваха. Великата илюзия ни ома- гьоса и ние бяхме готови на всякакви саможертви, за да извоюваме рая, в който живееха съветските хора. Какво не бихме дали да зърнем само за миг този рай или да видим жив съветски човек!

Съдбата се смили над нас и ни открехна за малко завесата към рая. По онова време Германия и СССР сключиха пакт за ненападение. Той се отрази благоприятно на отношенията ни със СССР. Бях в трети гимназиален клас, когато разрешиха да се прожектират съветски филми. Прожектираха ги на големия Петъчен площад във Варна, който побираше хората от целия град. Спомням си филмите “Три танкиста”, “Веселите момчета” и “Кубански казаци”. Хилядите зрители ги гледаха със затаен дъх. Крайчецът на “желязната завеса” бе открехнат, а зад нея, какво чудо! ­ само благополучие, човешко щастие, любов и другарство сред отрудените хора и нито едно тъмно петънце в битието им.

На нас, селските момчета, особено ни хареса филмът “Кубански казаци”. Колхозниците работеха в ритъма на весела музика. Златна кубанска пшеница тече от чучура на вършачката, мъже и жени, облечени в хубави работни дрехи, красиви и усмихнати, я трупат на огромни камари, а оттам я товарят в камиони, като загребват в такт с песента. Колхозниците живеят в такива живописни къщи и са толкова богати и духовно извисени, та някои отиват след лятната работа в селския магазин и си купуват пиана.

След края на филмите избухваха спорове и кавги между привържениците и враговете на СССР. Едните се възмущаваха от очебийния пропаганден филм, другите вярваха безрезервно на това, което виждаха на огромния екран. Но ето че в моето далечно, захвърлено на българо-румънската граница селце, се случи чудо нечувано. През лятната ваканция заварих човек, който бе живял пет или шест години в СССР и току-що се бе завърнал оттам. Казваше се Тинко, двадесет и една годишен момък с продълговато, изострено лице и големи пъстри очи. Живееше при леля си, през една къща от нашата и съвсем естествено се включи в “постоянното присъствие” в шивачницата на баща ми. Беше живял в селото вече два месеца и нито дума не бе казал за пребиваването си в Съветския съюз.

Никой с нищо не бе измъчвал любопитството на хората, както този Тинко с мълчанието си. Да дойде човек от тъй загадъчната, затворената за външния свят с желязна завеса и тъй възмечтаната от нас приказна Съветска страна и да мълчи с месеци наред, това караше симпатизантите на СССР и комунистите от целия край (те непрекъснато идваха при него и се опитваха да узнаят нещо) да се съмняват, че е бил там и започнаха да го обвиняват в лъжа. Други допускаха, че е агент на властта и като узнава кои са комунисти, записва имената им и ги предава на полицията.

Животът на Тинко като че бе преписан от криминален роман. Баща му бе роден в нашето село, но като по-буден младеж, отишъл във Варна и станал работник. През 1925 година властта го преследва като активен комунист и той успява да емигрира в СССР. Канал му устройват варненските моряци и работници на пристанището. Тинко бил така привързан към баща си и тъй страдал за него, че единствената му детска мечта била да го намери и да го върне у дома. С времето мечтата му се превърнала в болест. Майка му и другарите на баща му виждали как детето става все по-затворено и замислено, как го обзема апатия към всичко и всички ­ и към училището, и към детските игри и дори към по-малкото му братче, за което по-рано се грижел не по-зле от майка си.

Тинко растял с явна склонност към авантюризъм. Бягал от училище, опитвал се да краде лодки от другарите на баща си да стигне по море до СССР, а веднъж се качил на влака и стигнал до румънската граница. Върнала го полицията у дома му. Знаел адреса на баща си в Москва и си въобразявал, че много лесно ще стигне до там и ще го намери. Много нощи бягал от дома си и прекарвал сам на морския бряг с надежда да се качи тайно на някой кораб и да се добере до Съветския съюз. Майка му се видяла в чудо. Оплаквала се на другарите на мъжа си и те, след като се посъветвали, решили при сгоден случай да изпратят момчето при баща му. Тинко бил на шестнайсет години, когато един комунист, стар приятел на баща му, емигрирал в Съветския съюз и го взел със себе си. Намерил баща си и двамата заживели заедно. Тинко постъпил в гимназия, а баща му работел в завод.

Всичко това Тинко ни го разказа много пъти, а за останалото ­ защо е оставил баща си, след като е мечтал тъй силно да отиде при него, как е успял да се завърне ­ упорито мълчеше. Или отговаряше с по няколко думи. Завърнал се, защото се затъжил за майка си и братчето си. Не можел да получава писма от тях и решил да се върне и да им помага. А как живеят съветските хора? Ами като хората в България. Трудят се, учат, живеят... А вярно ли е, че колхозниците са тъй богати, както във филмите? Не съм ходил в колхоз, не зная...

Баща ми, учителят Васил, неистовият проповедник на комунизма, както и последователите му, направо се разболяха от Тинковото мълчание. При него идваха хора от съседните села и от целия край да узнаят нещо за обетованата страна и все напразно.

През лятото всички излязохме на полето. Тинко прекарваше у леля си, а привечер излизаше да се поразходи до гората или до бостаните. Майка му бе го изпратила в село да се поохрани, беше се позагладил и лицето му не изглеждаше така остро и скулесто както преди. Но тайната на душата му, изглежда, бе станала непоносима през самотата на летните месеци и бе разчупила твърдата черупка на мълчанието му. Спомням си как в началото на септември (готвех се вече за училище) една привечер Тинко и учителят пристигнаха почти едновременно при баща ми.

Пристигнаха и още няколко души. Сега вече не слушах разговорите им през малкото прозорче на стената между двете стаички. Бях гимназист и можех като равноправен член на “постоянното присъствие” да слушам и участвам в разговорите на възрастните.

Тинко придърпа стола до стената, седна и без да го питаме, каза с тих, сподавен глас:

­ Татко го убиха.

Отначало ни се стори, че не сме разбрали какво казва, после учителят сложи длан на ухото си и попита:

­ Как тъй ще го убият? Кой го уби, защо и къде?

­ В Москва, къде... Прибраха го една нощ и след двадесет дни ми казаха, че е умрял от разрив на сърцето. Не ми казаха къде е погребан.

Тинко заплака. Сълзите му, сдържани толкова време, рукнаха изведнъж и обляха цялото му лице. Опитваше се да каже още нещо, но хлиповете го разтърсваха и задушаваха. Плачеше като дете, измъчено до дън душа. Чакахме го да се успокои и учителят каза, че баща му наистина може да е починал от разрив на сърцето. С много хора се случва.

­ Татко беше здрав ­ каза Тинко. ­ Вечерта преди да го приберат играехме на шах. В три часа сутринта се позвъни на вратата. Татко стана и отвори. На прага застанаха трима униформени със зелени фуражки. Казаха на татко, че трябва да отиде с тях за малка справка и скоро ще се върне. Татко отвори гардеробчето, взе си дреха и се облече. Каза ми да закуся, преди да отида на училище. На прага спря, върна се в стаята и ми подаде двете си ръце. С това искаше да ми каже, че се сбогува с мен за дълго. Тръгна пред зелените фуражки и повече не го видях. Ходих в завода да питам дали не знаят къде е, всички вдигат рамене и мълчат. Ходих и в милицията, и в нашето посолство, навсякъде ми казват, че не знаят нищо за баща ми. И така цяла година и повече... Там често арестуват. Ей тъй, за нищо. Обявят някого за враг на съветската власт и го изпращат в лагер. Един възрастен мъж от нашия етаж казал, че общата им кухня прилича на казармен умивалник, и веднага го прибраха.

Живеехме в комуналка.

­ Какво е това комуналка?

­ Жилище, в което всичко е общо. На етажа имаше осем семейства с обща кухня.

Ние с татко живеехме в стаичка четири на четири и спяхме на едно легло. В общата кухня имаше осем печки и четири чешми. Жените готвят рамо до рамо и всяка вижда и знае какво готвят другите. Налагаше се и аз да готвя, когато татко закъсняваше или ходеше на вечерни курсове. Така жените се шпионираха. Щом видят или чуят нещо нередно, веднага го съобщават на домоначалника. И тоалетната, и банята са общи. Арестуват, когато имат нужда от определен брой работници за сибирските мини или за други обекти. Набират безплатна работна ръка. Много нощи сме чували стъпки по стълбите след полунощ. Всички изтръпвахме от ужас ­ на кой етаж ще спрат стъпките и на коя врата ще се почука.

Ако не намерят набелязаното лице, почукват на съседната врата. Нужна им е бройка. Такава бройка се оказа и баща ми...

Тинко говореше с вълнение, както се изповядва дълго потискана тайна под страх от смъртно наказание. Преди да се завърне, ония със зелените фуражки няколко пъти го привиквали и му напомняли, че ако разкаже за смъртта на баща си и за други неща, ще го намерят в България и ще го накажат за клевета срещу Съветския съюз. Толкова страх се бе насъбрал в душата му, че всяка нощ сънувал тези фуражки, които го отвеждали по някакви улици в Москва и го заплашвали с разстрел. Молеше ни и ни заклеваше да запазим в пълна тайна това, което ни бе разказал. Но то ни развълнува и разстрои толкова силно, че не можеше да остане само между нас, не можехме да не го споделим с някои съмишленици.

­ Да се купуват пиана в селските магазини! ­ възкликваше Тинко и се удряше по челото, когато го разпитвахме за съветските селяни. ­ Каква евтина пропаганда!

Заблуждават гражданите в Съюза, които не знаят къде какво става в страната. Колхозниците нямат паспорти, не могат да ходят в градовете и дори в съседните им села без специално разрешение. Какви ти пиана! Глад и недоимък. Всички живеят в страх. Политически процеси, преследване на съветски врагове, лагери...

Идваше у нас всеки ден или през ден да изприкаже всичко, което го бе гнетило с години. Слушахме го със съчувствие, но и с недоверие, както се слуша за изневярата на любим човек. Съмнението пробожда сърцето, но любовта не го допуска. Опитвахме се да го опровергаваме, но освен с фанатичната си вяра в Съветския съюз не разполагахме с никакви доказателства. Бяхме бедни и политически неграмотни, но знаехме, че само комунизмът ще ни осигури равенство между богати и бедни, материално благоденствие и облекчение от тежкия селски труд със селскостопанска техника. Приказките на Тинко бяха посегателство на това благоденствие, похищение на надеждите ни за по-лек живот. И той трябваше да плати за това похищение. Мнозина го намразиха и го обявиха за агент на властта, изпратен да прави пропаганда против Съветския съюз. А дали баща му не е извършил някакво престъпление, за което е бил изпратен в затвор или в лагер?

Заплашваха го, че ако не престане да лъже народа, ще го прогонят от селото и наистина го прогониха. Когато се завърнах през коледната ваканция в село, не го заварих там. Нападнали го една нощ, напердашили го и го принудили да си отиде в града.

Тинко отнесе пердаха и напусна селото, но остави отровата на съмнението у хората. Сега те не ни вярваха безрезервно, че в Русия е истински рай за народа. Въпреки голямата ни вяра съмнението проникна и в нас, най-убедените. Както и да се опитвахме да отричаме разказаното от Тинко, все пак си давахме сметка, че “може би” казва истината и че не е щял да напусне доброволно съветския рай и да дойде в село да се охранва при сиромашката си леля. Съмнението се разнесе като епидемия сред хората.