Поредно кощунство

Нася КРАЛЕВСКА, САЩ

“Същата партия сме!” - се чуха самодоволни възгласи в Народното събрание на 20 февруари 2008 г., когато депутатът от ОДС Иван Сотиров призова колегите си от КБ да покажат, че се разграничават от престъпленията на Българската комунистическа партия и мислят по нов начин, а не че само са сменили името си.

Това нагло откровение бе доказано с всяко едно от изказванията на червените народни представители по време на дебата във връзка със законопроекта за изменение и допълнение на Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица. А след два дни - с начина, по който те гласуваха.

Оказа се, че 105 парламентаристи от Четиридесетото народно събрание поддържат становището, че българските граждани, избити по чудовищен начин без съд и присъда в зловещите дни и нощи между 9 и 12 септември 1944 г., до един са углавни престъпници, заслужили съдбата си. Оказа се, че всички лица, пребити през тези три дни с камъни и тояги, посечени с ножове, прободени с вили, хвърлени от скали, нарязани на парчета, обесени, разстреляни от партизани, садисти и криминални типове от рода на Лев Главинчев, Запрян Фазлов - Леваневски, Боян Хаджипетров, Раденко Видински, Денчо Знеполски, до един са “палачи и главорези”. Оказа се, че било редно след промяна на режим да се коли и да се беси, а не виновните да се изправят пред съд.

Ще рече, тримата учители от село Долна Диканя, Радомирско, имали неблагоразумието да пишат двойки на бъдещите си убийци, са основателно обесени навръх 9 септември 1944 г. със завързани с бодлива тел ръце. Както и стотици, впрочем хиляди други нещастници, попаднали в лапите на кръвожадните алчни терористи поради завист или мъст.

Узаконявайки беззаконието, законодателният орган на Република България - членка на Европейския съюз, направи прекрасен подарък на наследниците на убитите ни без съд и присъда сънародници. На тези, които като невръстни деца напразно са чакали да се върнат вкъщи бащите им, а вместо тях по домовете им са нахълтвали представители на “народната милиция”, за да ги изгонят завинаги от тях и да ги пратят в неизвестна посока без стотинка в джобовете на майките им. От този миг нататък животът им е бил низ от унижения, безправие, преследваня. И сега - близо 64 години от жестоките три дни на развихрило се насилие, вместо удовлетворение от разкаянието на приемниците на убийците, те трябваше да научат, че бащите им основателно са били ликвидирани.

Само комунисти са способни на подобно кощунство с жертвите си!

Мотивите на червените депутати за престъпното гласуване са антиправни, неадекватни и манипулативни.

Гео Милев, Йосиф Хербст и Сергей Румянцев били убити през 20-те години на миналия век без съд и присъда, което оневинява деветосептемврийските незаконни убийства. Кървавите капитани Харлаков и Йорданов били ликвидирани между 9 и 12 септември 1944 г., следователно всички загубили по същото време живота си граждани и селяни следва да бъдат приравнени към тях.

Представители на опозицията в Седмото велико народно събрание се съгласили за начална дата на комунистическите репресии да се счита 12, а не 9 септември 1944 година. България от 1 март 1944 г. била съюзник на Германия и Италия. В Тридесет и осмото народно събрание, когато ОДС под ръководството на Иван Костов имаха мнозинство, не бе направено предложение за промяна на датата от 12 на 9 септември, така че тя трябва да остане несменена.

България била в състояние на гражданска война от 1923 до 1944 г., като не се казва кой я започна, по чия команда и в чии интерес тя се водеше и кои подбудиха братоубийствените септемврийски бунтове. Трагичните “бели нощи” на 1925 г. се сочат като вина на некомунистите, без да се споменават най-мащабният терористичен акт в света за цели петдесет години напред в църквата “Света Неделя” и стотиците убийства на българи през 20-те години на изминалото столетие от червени терористични групи. Стига се и до по-стари времена - невинни турци били убити по време на Освобождението на България, та защо ли да няма умъртвени без вина след комунистическия преврат?!

Председателят на Народното събрание Георги Пирински стигна в абсурдните съпоставки дотам, че сравни убийството на фашисткия диктатор Бенито Мусолини с кървавата разправа с мирни българи! И си позволи - чисто по комунистически - светотатството да осъди на смърт от трибуната на законодателен, а не правосъден орган, умъртвените по зверски начин лица, не въз основа на юридически причини, а на собственото си политическо убеждение: “В огромното болшинство от случаите според мен през тези три дни са намерили възмездие наистина брутални убийци, извършили нечовешки актове”.

Дебатът в парламента на 20 февруари отново показа, че червените ни депутати ни най-малко не са се излекували от болшевишката си същност. Те отказват да си спомнят, че Парламентарната асамблея на Съвета на Европа осъди комунистическите режими като престъпни. Според тяхната логика - която оправдава терора след смяна на властта - след ноември 1989 г. страната ни трябваше да се превърне в терен на десетки хиляди убийства. Защото ако се съгласим с комунистическото мислене, след 45-годишни страдания и загуба на загинали в нечовешки мъки родители или роднини, твърде много българи би следвало безнаказано да потърсят възмездие.

Но саморазправата не е присъща на некомунистите. Нито един от тях не посегна на убиеца на дядо си, баща си, брат си, майка си, на инквизитора си, на доносника си, макар че в редица случаи имената им бяха известни. Пострадалите от червения терор наши сънародници със затаен дъх чакаха единствено съдебно наказание за насилниците.

Не го получиха. Доживяха нови огорчения и неправди, което се оказа най-гибелното в прехода на държавата ни към демократично бъдеще. Защото когато липсва справедливост, липсва и морал.

Мнозина го знаят. Затова опозиционните депутати Иван Сотиров (ОДС), Николай Михайлов (ДСБ), Иван Иванов (ДСБ), Иван Колчаков (ОДС), Атанас Атанасов (ДСБ), Любен Дилов (ОДС) енергично се противопоставиха на груповото осъждане на хора от Четиридесетото народно събрание. Въпреки че те можеха по-добре да се подготвят за дебата, познавайки безсрамието на политическите си противници. Освен достойните и видни интелектуалци Данаил Крапчев и Райко Алексиев, които споменаха като жертви, те трябваше да подготвят списък с поне 100 имена на невинни българи, изтезавани и загубили живота си на 9, 10 и 11 септември 1944 година. И да го прочетат пред всички. За да се види, колко от репресираните са били престъпници и колко от тях с нищо никога не са съгрешили. И да кажат, как са убити. И кой точно е извършил убийството. И какъв е бил рангът на убиеца в партийната и в държавната йерархия по време на 45-годишната “народна власт”.

Има от къде човек да се подготви с дълъг списък. Ще спомена само два източника: сборника “Без съд и присъда” на “Работилница за книжнина - Васил Станилов” и книгата на Христо Троански “Убийствено червено”.

И двете издания са пълни с имената не на престъпници, а на мъченици.