Новият Апостол

Тъжна песен се носи над България. Робска. Отново. И в същото време други пируват. Душмански. Веят си долните гащи като байрак и цинично се хилят от екраните на телевизорите ни, от страниците на вестниците и демонстрират сила и безнаказаност. Народът тръпне и проклина. Напусто! Поне за сега. Земята стене, затисната от безброй хотели, заграбена от нечисти ръце, запустяла от липса на обич. Училищата, българите и селата се топят като сняг в морето, а кучета и цигани се въдят повече от молци в прясна вълна. Душите плачат за прокудените ни в чужбина деца, за тия у нас, които нелепо гинат всеки ден, отровени от наркотици, пиянски свади, катастрофи и отчаяние. Бог е далече, защото сме лоши и озлобени един към друг, а не към тия които заслужават. Цар си нямаме, защото оня дето се именува такъв, е обикновен лъжец и тарикат, а за Апостол май още не сме натрупали достатъчно грехове.

Той, новият Апостол, се лута из клетата ни родина, крие се във всяко второ българско сърце и опитва да събуди заспалият дух на българщината, но гласът му е още слаб и заглушен от чалга.

И Ботев е в някой от нас, и Бенковски, и бачо Киро, но съседът ни е Азис, и Ванко 1, и някое ченге под прикритие, а с такива съседи свобода не се дири!

Тихо е в България. Всички сме се притаили и чакаме. Не трепваме щом се чуе детски плач, или стон на болка. Не чуваме гласът на кръвта си. Не виждаме. Чакаме.

Краят ............... или новият Апостол.