Лъжата за миналото се настани първо в българското семейство

Подмяната на миналото превръща настоящето в заложник на бъдещето

Отговори на ст.н.с. д-р Антоний ГЪЛЪБОВ, социолог

1. През последните седем години, в България се установява олигархичен режим на управление. Олигархията не е група от хора. Тя е цялостна политическа система, в която властта се купува. Това е власт на богатите, гарантирана чрез разрушаването на основния принцип на демокрацията - равенството на гражданите пред закона. Нейното начало бе поставено чрез подмяната на посоката, в която започна развитието си България и по която постигна първите си резултати през периода 1997 - 2001 година. Резултатите са налице. “Фасадната демокрация” превръща все по-осезаемо българските граждани в поданици. Дори в плебс, който гарантира чрез апатията и полуграмотността си властта на новия елит.

Оказа се, че основите на демокрацията в България бяха подкопани бързо и успешно, точно така, както някога е бил установен комунистическият режим. Малцина се замислят върху простия факт (установен от предани историци на комунизма!), че на 9 септември 1944 година всички партизани, ятаци, помагачи и дори убедени комунисти у нас са били около 15 000 души. Искам да запитам онези, които все още продължават да се правят на слепи, защото им е удобно да са глухи, как така 15 000 души и заплахата на т.нар. Червена армия се оказаха достатъчни, за да бъде превърната една просперираща страна в най-предания васал на Съветския съюз? И няма да приема отговора за страха като единствено верен. Защото в искрения отговор на този въпрос се крие и жизнеспособността на онзи модел на азиатска тирания, която за удобство продължаваме да наричаме “комунизъм”.

Пропагандната война, която бе поведена срещу правителството на ОДС, даде своите резултати не само защото управлението на Иван Костов засегна прекалено много болни лични амбиции за власт. Коренът е много по-дълбоко и най-после е време да се опитаме поне да го извадим на повърхността. Нека си зададем още едни въпрос - наистина ли мнозинството от българските граждани в началото на 90-те години искрено искаха свобода? Наистина ли искаха да бъде премахнат режимът, който определяше себе си като “развит социализъм”? Ако мнозинството от българските граждани са искали свобода, защо приеха грубата и безогледна фалшификация на изборните резултати от 1990 година? За съжаление, отговорите не са приятни и затова, предпочитаме, дори и сега, да ги премълчим. Истината е, че българската пост-тоталитарна трансформация бе правена от дисиденти, от членове на комунистическата партия, които, в най-добри случай, се бореха за “социализъм с човешко лице”. Нямаше как компромисите със съвестта, достойнството и почтеността да не отровят стремежа на малцинството към свобода, справедливост и демокрация.

Затова днес в България, макар и като страна - член на НАТО и ЕС, се установява олигархичният режим на наследниците на някогашната комунистическа и партийна номенклатура. Да не се залъгваме - става въпрос за капиталистическа версия на същия този псевдоелит, който бе възпитан и отглеждан с обещанието, че ще управлява страната ни. Няма нищо по-абсурдно и в същото време, симптоматично от безразличието, с което приемаме фразата “червена аристокрация”, защото понятието за олигархия, от Аристотел до днес, означава перверзна форма на аристокрация, при която управляват не “родените с властта”, а онези, които са я купили. Но поне засега, очевидно, това изглежда приемливо за мнозинството от електоралните единици, които все по-решително се превръщат в плебс, който може да мрази и да завижда на онези, които го крадат и продават, но и тайничко мечтае да се присъедини към техния обслужващ персонал. Точно затова енергията на гражданската критика стихва под натиска на истеричния стремеж за бягство от свободата.

2. Събитията от последните седмици не могат да бъдат разделени от всичко онова, което се случва пред очите на всички и с тяхната мълчалива, но решителна подкрепа. Наистина ли никой не разбра кой и как създаде тази управляваща коалиция? Най-голямото парламентарно мнозинство, което сме имали от началото на политическите трансформации у нас, което бе формирано след изборите с най-ниска избирателна активност? Няма защо да се заблуждаваме. Политическият инфантилизъм на фигури като Станишев не трябва да ни подвежда. Зад лицата на правителствените промени прозира неумолимата логика на установяващата се българска олигархия. Защото тя е “естественото” продължение на тоталитарния режим. Дънерът не беше отсечен. И то само защото някогашните властващи фамилии отново управляват страната ни. Нямаше воля за промяна, защото огромното мнозинство от българските граждани бяха поставени в състояние на зависимост спрямо собствените си морални компромиси. Затова и до днес всеки опит за политическо поведение, основано на принципи и ценности, се възприема като безперспективно, наивно или дори вредно. Зад прословутия “прагматизъм”, който бе превърнат в норма от днешните управляващи, стои простичкото, но масово споделено разбиране на Бай Ганьо за политиката - че тя е “мръсна работа, но има келепир в нея”. Затова и днес всеки опит за изграждане на политическа платформа, основана на ценности, изглежда обречена на неуспех. А самото поставяне на въпроса за морала, буди зле прикрита неприязън у новите “прагматици”. Може наистина да се съжалява за това колко малко хора познават философията на прагматизма, създадена от Джон Дюи, но е напълно сигурно, че под прагматизъм мнозинството от българските поданици разбират онзи безкраен компромис, който може да те доведе до кокала или баницата на властта, в зависимост от хранителните навици и апетити на онези, които продължават да ни учат на политика и управление.

3. Единственият начин това да се случи е извън полето на идеологическото противопоставяне. В света на политическите идеи, който остава все така чужд и непонятен за някогашните социалистически труженици, не може да бъде намерен изход. Точно това се опита да направи комунистическата идеология, отричайки и забранявайки всички други. А и истинският наркотик не е в идеите, а в примамливата безотговорност на слугинското безгрижие, което превърна в масов манталитет тази форма на азиатска тирания, опакована в гръмките фрази на “пролетарската революция”. Българските граждани се оказаха готови да изоставят собствеността си, ако им бъде позволено да крадат от нея, но вече под формата на “обща, следователно ничия” собственост. Примириха се с мизерните си доходи, защото им бе позволено да “се подпомагат” чрез общото, заради което да се чувстват виновни, но и опростени от партията-майка. Така бе създадено криминализираното масово съзнание на България. Това е истинската политическа зависимост, която наподобява симптомите на наркоманната или токсикоманна зависимост. Огромното мнозинство от българските граждани днес са убедени, че политическите трансформации са били несправедливи, че “демокрацията ги е връхлетяла”, защото продължават да живеят с фалшивото, наркоманно съзнание на фалшивото всеобщо равенство.

Не сме равни и слава на Бога за това! Различни сме и имаме право да защитаваме собственото си различие, но като граждани трябва да бъдем равни пред закона. Това е единственото средство за лечение срещу отровата на крепостното поданичество, на което разчиташе тоталитарният режим. Трябва да сложим край на рефлекса на поданика, който е готов да се преклони дори пред най-големия престъпник само защото в момента е на власт. А когато е паднал от власт - да го стъпче. Но за да се случи това, ни е необходимо гражданско достойнство, а именно то бе целенасочено смазано през изминалите повече от петдесет години. Защото този процес продължава и днес. В противен случай българската олигархия нямаше да успее да възстанови толкова бързо механизмите за властване на “развития социализъм”.

4. Няма такава дискусия. Точно това е част от проблема. В българската “Лазарица” кучето все още е живо, но разчита на това, че няма да посмеем да излезем от доброволния си затвор, там, горе, на дървото. Понятията сами по себе си не ни казват достатъчно, за да възвърнем честта и достойнството си, влизайки в истинска дискусия за онова, което се случи с живота ни. Нужно ни е разбиране за същността на онова, което се случи и продължава да се случва. Едва тогава ще могат да бъдат определени истинските понятия, зад които ще сме изградили споделен смисъл. Защото, ако не влагаме едно и също значение в думите, с които се опитваме да изразим позициите си, рано или късно ще достигнем до враждебното мълчание, в което потъва всеки опит за дискусия през последните осемнадесет години.

5. Тази версия на тоталитарния режим атакува преди всичко чувството за лично достойнство и отговорност, подменяйки го с принудителния колективизъм на фалшивото равенство. У нас все още се оказва прекалено трудно да се разбере, че егоизмът е резултат именно на това принудително равенство. Затова и изглежда толкова лесно всички да настояват за колективизъм, когато става въпрос за отговорност, и да бъдат патологични егоисти, когато могат да се възползват от нещо. Затова и няма воля за преодоляване на удобната анонимност на колективната безотговорност. Даже напротив, у нас все още всеки опит за индивидуално постижение се възприема с открита неприязън. Затова, дори и част от онези, които декларират подкрепата си за десните идеи и ценности, с охота потъват в удобното мрънкане на “колектива”. Всъщност в отношението си към собствеността и личните усилия обществото ни устойчиво възпроизвежда “вековната злоба на роба”, а именно това е дълбоката основа на зависимостта от догмите и клишетата на азиатската тирания, определяна като комунизъм.

6. У нас няма толкова голям парк. Страната ни е осеяна с чудовищни примери на това докъде може да достигне размаха на лумпен-интелигенцията, която по подобие на лумпен-пролетариата, създаваше тоталитарния режим. Никой дори не се и опитва да си зададе въпроса колко “творци” станаха “заслужили” и “народни” с нелепици, посветени на партията-майка. Затова и до днес съществува глуха и мрачна съпротива срещу думите на Георги Марков за убийствената сила на механизма “Партията те направи човек”. Дребнавата грандомания на тези хора продължава да ни залива отвсякъде. Затова, колкото и мрачно да звучи подобно твърдение, струва ми се много по-лесно да създадем защитена територия за примерите на нормалност, които със сигурност са по-малко.

7. Проблемът е в това, че родителите излъгаха и продължават да лъжат децата си с наивната вяра, че по този начин ще им спестят нещо. Всъщност онези, чийто живот бе смазан или изкривен до неузнаваемост от тоталитарния режим, предпочетоха да запазят, по възможност, чисто съзнанието на децата си и по този начин ги изложиха на много по-голям риск. Лъжата за миналото се настани първо в българското семейство. Ако там не се бе възцарило това глухо и подозрително мълчание, официалната политическа пропаганда нямаше да успее да подмени собствените ни спомени. Но и тук има тежък проблем. Родителите излъгаха и продължават да лъжат децата си не за да ги запазят, а да предпазят самите себе си от техните спонтанни оценки. Родителите предпочетоха да премълчат собствените си безкрайни компромиси с истината, собствения си отказ от позиция и достойнство, прехвърляйки отговорността за тях върху собствените си деца. Вездесъщата формула на “развитото социалистическо общество”, според която всичко се правеше заради децата, проработи отново в колективната подмяна на миналото. Паметта за унижението потъна сред безбройните, словоохотливо разказвани спомени за “хубавото време” на почивните станции, премиалните и “другарските срещи” след поредната манифестация. Оказа се, че хората вече нямат спомени извън социалистическия битовизъм, към който някак са се приспособили. Те нямаха какво да кажат на децата си, а още по-малко какво да отговорят на простичките им въпроси от типа, “а ти защо прие да живееш така?”

8. Подмяната на миналото прави настоящето заложник на бъдещето. Мълчаливият заговор на забравата обезсмисли родителските претенции за опит и авторитет, и то точно когато за младите хора у нас представата за успех се превърна в доминираща всичко останало ценност. Родителските поколения (с много малко изключения, които са почти изцяло са сред семействата на комунистическия елит) не изглеждат в очите на своите деца като успели хора. Техният житейски опит и принципи изглеждат все по-драматично неприложими спрямо реалността, в която живеят и конструират младите хора днес. В този свят силата, богатството и евентуално - красотата, са единствените оръжия, с които можеш да се противопоставиш на перспективата да се окажеш сред губещите. Затова все по-често екстремизмът може да изглежда като признак на решителност и смелост; стремежът към постигане на богатство и власт на всяка цена, може все така да се възприема като проява на прагматично отношение към живота, а националпопулистките комплекси за малоценност могат все така да изглеждат като проява на “просветен патриотизъм”.

Диагнозата е мрачна, но без нея лечението би било безсмислено. Времето не лекува подобни заболявания. Хирургията може само да ограничи пораженията. Необходима ни е политическа терапия, която да преодолее състоянието на будна кома, до която бе доведено българското общество. То е отровено от лъжи и страх, а този токсичен шок няма да бъде преодолян, докато поне не спрем да приемаме отровата на собственото си малодушие.