Невинните

Бойко Пенчев, Литературен вестник

Всички недоволства от неуредиците и безобразията в обществото ни автоматично адресираме към политиците и администрацията, към "управниците", "ония горе". Фокусирането на критичността по посока към "елита" изглежда нещо естествено и самоочевидно, особено в България, чиито "управници" непрекъснато са не просто за критика, а направо за сопа.

Безобразия обаче вършат не само управниците. Върши и ги народът - поединично, в дребен мащаб, но пък масово. Както се казва - с малки суми, но редовно. Два примера, каквито всеки е виждал, а можем да се сетим и за още десетки подобни.

Майката (или бабата), която се провира през загражденията и пресича булеварда под носа на профучаващите коли, дърпайки след себе си детето за ръка. Може да я болят краката след работния ден, но все пак?!

Мъжът, който паркира тридесетгодишната лада в тревната площ пред блока. Не че няма място другаде. Не че тревната площ е кой знае какво чудо на озеленяването и градската култура, но все пак?!

Никой нищо не им казва. Е, някой раздразнен шофьор или съсед може да се провикне, но това си остава акт инцидентен и безсистемен. Липсва съзнание за някаква споделена норма, която съответните постъпки нарушават.

Когато правителството се кани да разпредели бюджетния излишък между своите спонсори, срещу него скачат опозиция, медии, неправителствени организации, защото е прието, че така не се прави.

Правителството се мъчи да убеждава, че всичко ще е на ползу роду, но не отрича и не може да отрече принципа, според който обществените средства трябва да бъдат разпределяни по прозрачен и справедлив начин.

Някой ще каже - много просто, "управниците" се разпореждат с обществени блага и затова непрекъснато трябва да бъдат под надзор и контрол. Докато частният човек се разпорежда само със своя живот и своята лада.

Той отговаря пред съвестта си и евентуално пред близките и познатите. И пред закона - но пък законът няма ефикасни инструменти да се бори с дребните безобразия. Не че за едрите има.

Този двоен аршин, с който мерим публичното и частното, има дълбоки корени. Самата надежда за промяна на обществото към нещо по-добро се свързва обикновено с проект - било то "комунизъм", "работеща пазарна икономика" или "развито гражданско общество".

В цялата нова история на България отговорността за изпълнението на "проекта" се възлага на държавата и на овластените елити. На "народа" никой не налага проекти, ако не броим мечтата на Людмила Живкова за всестранно развитата личност.

Всъщност "народът" най-често е ухажван, превъзнасян до небето за "трудолюбието" или "мъдростта" си от елитите, борещи се за легитимност. Така е било, така и сега, и то в още по-голяма степен, защото в "народа", т.е. в потребителя, са прицелени медиите и стоящите зад тях маркетингови отдели.

Политиците трябва да бъдат честни и почтени и да работят за приетия от обществото "проект". За това следят медии, МВР, Съдебна палата и гражданство. Един многоглав надзорен съвет, който е много важно да го има. Но кой следи следящите, кой ще надзирава надзорниците?

Има една базисна порядъчност, която е по-стара и по-дълбока от разделението "частно - публично". Именно тази порядъчност изглежда у нас изгубена и това води до усещането за зацикляне и умора в обществото.

Вероятно такава порядъчност е имало на времето в малките затворени общности от патриархален тип, където хората са се познавали и са правели сделки, без да подписват документи.

Изглежда, обаче не сме изградили порядъчността на модерните, многолюдни, анонимни общества, основаваща се на усвоени норми, а не на познанството с човека срещу теб. Да не говорим за социализма, който много е допринесъл за натурализирането на безредието и дребните приватизации.

Е, ще си каже всеки, а откъде да дойде тази порядъчност? Вероятно от семейството, от църквата, от училището... Но най-вече трябва да дойде от примера, който елитите предлагат.

Нищо съществено няма да се промени в България, докато не се осъзнае, че не може да си успял човек, ако не можеш да бъдеш пример с поведението си. Но пример не с мазератито и не с безвкусните вечеринки, отразявани от таблоидите като "светски събития".

Бойко Пенчев е литературовед и културолог, преподавател в СУ "Св. Климент Охридски". От 1993 г. е редактор в седмичника "Литературен вестник". Заместник-декан на Факултета по славянски филологии в СУ.