Д-р Желю Желев, философ и бивш дисидент; първият демократично избран президент на България (1992-1997). (Личен архив на Д-р Желю Желев)

Д-р Желю Желев: „Комунизмът беше обречен”

На 10 ноември се навършват 20 години от падането на Берлинската стена и падането на комунизма в Източна Европа, включително в България. Каква е равносметката? Какви са уроците след 20 години преход? Д-р Желю Желев, първият демократично избран български президент си спомни за тези исторически събития и ги пресъздаде пред репортер на Епохални Времена.

Репортер: Какви са личните Ви спомени от събитията около 10 ноември 1989 г.?

Д-р Желю Желев: Вие всъщност без да искате ме питате за началото на демократичния процес в България. Според определени среди, главно от Държавна сигурност (ДС) и други от партийната комунистическата номенклатура, опозицията в България е възникнала след свалянето на Тодор Живков от държавните и партийни постове. Т.е. началото на демократичния процес е бил открит от реформаторите в ЦК на БКП – тези, които свалиха Живков – Андрей Луканов, Андрей Лилов, Петър Младенов и Добри Джуров (министър на отбраната по онова време). Това е версията, която те искат да лансират вече много години, а истината е, че главната, вътрешна причина за свалянето на Живков е създаването на политическата опозиция срещу режима. Тя не започна в навечерието на пленума на БКП, а две години преди свалянето на Живков.

Първата неформална гражданска организация, която беше открито опозиционна, беше „Независимото дружество за защита правата на човека” на Илия Минев в гр. Септември. То е създадено на 16 януари 1988 г. главно от политически затворници, които след излежаване на присъдите си правят това дружество, заедно с други несъгласни и инакомислещи.

Втората организация е така нареченият Русенски комитет, създаден с цел екологична защита на град Русе от обгазяванията, които идваха от химическия завод в град Гюргево. И понеже режимът не вземаше каквото и да сериозно отношение от страх да не си развали отношенията с Чаушеску. Този комитет беше създаден на 8 март 1988 г. В нощта на създаването му в „Дома на киното” в София в него се записаха 400 души, между които важни хора като Нешка Робева, Светлин Русев, съпругата на тогавашния министър-председател Станко Тодоров – Соня Бакиш, писателят Георги Мишев. Аз и членовете на моето семейство всички се подписахме за членове. Както процедираше тогава ДС, последваха репресии – тези, които бяха партийци, бяха изключени от БКП. Премиерът Станко Тодоров също беше изгонен от всички длъжности затова, че съпругата му участва в такъв комитет. С по-ниските като обществено положение хора – с тях се занимаваше ДС – уволняваха ги от работа.

На 3 ноември 1988 г. в Софийския университет, в 65-а аудитория беше създаден „Клуб за подкрепа на гласността и преустройството в България”. В този клуб се записаха 120 души, главно от интелигенцията – академичната и художествено-творческата. Сред тях имаше двама академици – академик Алексей Шелудко и академик Кирил Василев, и 15 професори, 20 студенти от юридическия факултет. Останалите бяха асистенти, доценти и аспиранти от различни факултети. Този клуб силно изплаши режима, защото в него членуваха известни хора – писатели и поети като Радой Ралин, Блага Димитрова и полковникът от запаса Борис Спасов. Срещу тях също започнаха гонения. Тъй като това бяха хора с международна известност, с тях не можеха да разправят както с останалите – не можеха да ги арестуват и пратят в затвора за години. Въпреки че имаше случаи на задържани за дълго време в Следствената служба на ул. „Развигор” – Христофор Събев, Константин Тренчев, Кольо Босия лежаха за по два-три месеца за „опресняване”.

Всичко това накара френският президент Митеран да дойде на официално посещение по покана на Тодор Живков в началото на 1989 г. Той поиска да се срещне и с дисидентите и инакомислещите в България. Срещата се състоя в посолството на Франция. Аз бях между тях. Там се разговаряше съвсем открито, че тук няма демокрация, че в България има тоталитарен режим. Това (събитие) от своя страна не можеше да бъде премълчано и пресата го отбеляза. Това окуражи всички опозиционно-настроени хора да не се страхуват толкова. Тогава започнаха да никнат като гъби такива организации от правозащитен, екологичен или синдикален характер.

През февруари 1989 г. беше основан синдикатът „Подкрепа” на Константин Тренчев. Впоследствие той се превърна в една от най-мощните организации в СДС. След това дойде „Комитетът за защита свободата на съвестта, религиозните права и духовните ценности” на Христофор Събев. Това беше религиозен комитет, който също изигра на определен етап много важна роля в нощните бдения през зимата на площад „Батенберг”. По-късно беше създадено „Национално движението за гражданска инициатива” на Любомир Собаджиев. Малко след това той създаде и Комитет 273 по номера на съответния член от Наказателния кодекс. Този комитет се занимаваше със защита правата на политическите затворници и се бореше за тяхното освобождаване. След това възникна „Клубът на незаконно репресираните след 1945 г.”. Също започна възстановяване на забранените през 1947 г. политически партии – например Социалдемократическата партия на Петър Дертлиев, Земеделският съюз „Никола Петков” на Милан Дренчев, Радикалдемократическата партия, Демократическата партия, Републиканската партия. Възникнаха и две нови партии – Зелената партия на Каракачанов и Християнският съюз. Т.е. създаде се опозиция, която наброяваше вече хиляди хора в България и която не се боеше. Това пък накара турците също да се окуражат и да се надигнат за своите права, които бяха буквално унищожени от режима на Живков. Всичко това подплаши много силно режима на Живков и затова по-радикалните елементи в него решиха да му направят вътрешнопартиен преврат, като премахнат него и неговото обкръжение от властта, за могат по този начин да запазят стратегическата инициатива в политиката. И да претендират, че те са демократите, махнали Живков от власт и с това отворили пътя на демокрацията в България. В тази роля те успяха да останат един месец и десет дни. Те просто пуснаха духа от бутилката и демократичното движение набра такава скорост, че на митинга на 14 декември 1989 г. никой от тях не посмя да излезе и да говори пред разярената тълпа. Студентите викаха: „Палачи! Убийци! Отивайте си! Оставка на правителството! Оставка на парламента! Оставка на президента [Петър Младенов]! Дотогава те се изживяваха като герои, но в този момент изпаднаха в шок. България искаше да стане една нормална демократична държава и да се очисти от комунизма.

Каква беше Вашата роля в тези процеси?

Д-р Желю Желев: Аз участвах в демократичното движение полулегално, защото бях нарочен за дисидент 20 години преди това. Най-вече заради книгата ми „Фашизмът”, чието оригинално заглавие беше „Тоталитарната държава”. След издаването на книгата от издателство „Народна младеж” идеологическата полиция я спряха от продажба и конфискуваха останалите бройки от книжарниците. Но успяха да изземат само една трета, всичко друго се беше изчерпало. А имаше тираж 10,000. Също ме преследваха заради критиката към Ленин, която отправих като аспирант в дисертацията си. Заради това не ме допуснаха до защита и ме интернираха от София в селото на съпругата ми. В очите на властта аз бях като рецидивист, който винаги се намесва. Затова се стремях да не излизам на преден план. Но съм участвал във всички движения. В създаването на СДС пряко водех преговорите с всички членове в дома на Георги Спасов, тъй като моята квартира беше подслушвана и аз знаех това много добре. И така, успяхме да изградим обединената демократична опозиция и да създадем СДС.

По онова време се случи и един инцидент, който доведе до обединението на всички демократични организации: в градинката на сладкарница „Кристал” в София органите на реда нанесоха побой на активисти от движението „Екогласност”. Това се случи на 26 октомври 1989 г. Активистите събираха подписи в знак на протест срещу проект на правителството, наречен „Рила-Места”. Натоварили ги в автобус и ги закарали извън града. Оттам ги пуснали да си вървят пеша. Но след инцидента те не склониха глава. На следващия ден на същото място се събраха още повече хора – не само от „Екогласност”, но и от други неформални организации. Междувременно подполковникът, командвал разгонването на активистите, се самозастреля. Малко по-късно и съпругата му се самоуби заради тази история. Така случката се превърна в един доста зловещ политически проблем, който бе записа на „сметката” на управляващите.

Но в края на октомври и началото на ноември 1989 г. властта вече нямаше контрол. Журналистката от Радио „Свободна Европа” Румяна Узунова, която имаше политическа присъда, беше дошла от Мюнхен и правеше репортажи. Никой не посмя да я арестува. Тя вземаше интервюта и демонстративно ги излъчваше по радиото. Ако това се беше случило в миналото, щяха да я хвърлят в затвора и може би повече никой нямаше да чуе каквото и да е за нея.

Преди 1 ноември някои от неформалните организации проведоха първите си свободни събрания. До преди това Държавна сигурност винаги подслушваше, арестуваше, разгонваше и не позволяваше подобни срещи. По това време аз бях председател на „Клуб за подкрепа на гласността и преустройството в България”. И ние предложихме цялата демократична опозиция да се обедини срещу режима на Живков. И никой не дойде да ни арестува. На 3 ноември „Екогласност” заедно с активисти от други организации направиха петиция, в която се включиха около 3000 души. Те се бяха насочили към Народното събрание, за да я връчат на премиера Станко Тодоров. Тази петиция се обявяваше срещу режима и искаше връщането на човешките права в България. Така, преди падането на Живков положението в България вече беше станало неконтролируемо за режима.

А какво се случваше по същото време в Европа?

Д-р Желю Желев: Всъщност, на 9 ноември Берлинската стена започна да бъде разрушавана в Германия. Най-вероятно и в България хората също са научили за това. По това време Горбачов е бил поканен в Берлин от комунистическата партия на ГДР, като от него е било поискано да даде нареждане съветските танкове да излязат и да спрат промените. Горбачов обаче отказва да направи това. Той вижда, че ако това се направи, ще бъде неописуемо кръвопролитие в центъра на Европа. И така започва побратимяването на Източен и Западен Берлин. Така рухва и цялата Ялтенска система – подялбата на света, направена през 1945 г. от тримата големи: Чърчил, Сталин и Рузвелт.

Ако трябва да бъдем точни, от страните в комунистическа Европа имаше две страни, които имаха подготвена опозиция: едната беше Полша (там партията „Солидарност” беше създадена през 1981 г., като през 1989 г. тя има вече 10 милиона членове и още 10 милиона привърженици). Другата е България, в която опозицията се заражда доста по-късно (1988 г.)

Защо комунизмът трябваше да падне в България?

Д-р Желю Желев: Комунизмът беше осъдена система. За близо 50 години в нашата страна, а в Съветския съюз 70 години, тя не можа да даде основните ценности на обикновените хора. Не можа да им даде повече свобода, отколкото Западът. Не можа да им даде по-висок жизнен стандарт, отколкото Западът. Не можа да даде по-реална перспектива в сравнение със Запада. При това положение нямаше как да не загине. Тя просто беше обречена от своята вътрешна несъстоятелност – икономическа, политическа, морална.

Какви щети нанесе комунизмът на България и на българския народ?

Д-р Желю Желев: В България беше пренесен съветският тоталитарен модел: установяването на еднопартийна система с терор, чрез насилственото унищожаване на всички други партии. Със силата на партийната власт беше наложен монопол на комунистическата партия. И за каква свобода може да се говори? За каква демокрация? Щом една партия, чрез волята на своята номенклатура, командва и контролира всичко, включително мисленето на хората, публичните им изяви. Освен това беше унищожена икономиката. Беше спрян нейният растеж и развитие. До 1939 г. (преди втората световна война) България е била икономически най-силната държава на Балканския полуостров. След войната и след идването на комунистите на власт България изостава изключително много. Така икономиката на България е не просто стопирана, но и върната назад в своето развитие. Чрез насилствената колективизация, т.е. отнемането земята от селяните, селяните биват демотивирани, дехуманизирани. Защото за селяните земята е главното нещо. Изобщо комунизмът е огромно връщане на страната назад в политически, морален и икономически смисъл. Този упадък се отразява и демографски – хората нямат перспектива. Ако България се развиваше успоредно със западните демокрации след 1945 г., тя щеше да бъде една просперираща страна с големи възможности. В края на комунизма България е почти изцяло осакатена, без морални, икономически и политически ресурси.

Какви уроци научи България през тези 20 години след падането на комунизма?

Д-р Желю Желев: Мисля, че общо взето България си извлече урока. Факт е, че стана член на Съвета на Европа през 1992 г., което е признание за изграждане на демократична политическа и институционална инфраструктура. Има многопартийна система, властта се сменя чрез избори, а не чрез заговори и преврати. България също стана член на НАТО (2004 г.), което създава много по-голяма сигурност за страната, при това много по-евтина в  сравнение с поддържане на собствена система за сигурност. Така България има достъп до технологиите на западния свят и споделя ресурси с развитите страни. През 2007 г. България стана и пълноправен член на Европейския съюз, с което затвърди желанието си да поеме по пътя на развитите държави. България научи урока си, че трябва да върви с демократичния свят, а не да се „връзва” към тоталитарни страни, както направи преди Втората световна война с Хитлер, а след войната – с тоталитарния и комунистически Съветски съюз.

Има ли все още остатъци от комунизма в съзнанията на хората?

Д-р Желю Желев: Не само има остатъци, но има и носталгия по този режим. Това са главно по-старите поколения, които са станали жертва на два прехода. Някои от тях казват: „При Живков живеехме по-добре.” Така си мислят, понеже тогава е имало една елементарна сигурност за хляба, за здравето, за обучението на децата. Но техните деца не са имали възможност да пътуват по света, нито да живеят и работят където искат. Така тези възрастни хора са жертва на заблуда. И понеже те никога не са си представяли живот, различен от този, който са имали, смятат, че в България сигурността им е изгубена.

Кога ще се изчисти комунизмът от съзнанията на българите?

Д-р Желю Желев: Това ще стане, когато страната стане достатъчно богата и осигури по-висок жизнен стандарт, съизмерим поне със средното ниво на ЕС; когато българите реално ще могат да пътуват, да се видят със свои близки в други страни. Това би променило манталитета.

Ще бъдат ли осъдени комунистическите престъпения в България? 

Д-р Желю Желев: И Съветът на Европа, и Европейският съюз изпитват притеснение, когато депутати или групи от страните членки на Европейския парламент повдигнат въпроса за осъждане на комунизма като престъпен режим – както това беше направено с нацизма. Според мен в ЕС липсва волята за осъждане на комунизма, а би трябвало да я има. Относно България: не съм сигурен дали осъждането вече има смисъл, тъй като минаха толкова много години и тъй като България вече е скъсала с комунизма. Но за да се изчистят съзнанията на българите, е нужно да се осъди Държавна сигурност като престъпна организация, както беше осъдена комунистическата партия.

Какво е Вашето послание към света в навечерието на годишнината от падането на Берлинската стена?

Д-р Желю Желев: Едно време комунистите имаха такъв лозунг към земеделците като предупреждение: „Помни 9 юни (когато е превратът срещу режима на Александър Стамболийски) и пази 9 септември (когато комунистите идват на власт).” Подобен лозунг трябва да имат и демократите, но той трябва да звучи така: „Помни комунизма и пази демокрацията.”

Д-р Желю Митев Желев (1935), доктор на философските науки, бивш дисидент. Автор на книгата „Фашизмът”, забранена от комунистическия режим в България, но преведена на 10 езика, включително китайски. Един от инициаторите на демократичното движение в България и централна фигура в изграждането на Съюза на демократичните сили – първата официално призната демократическа партия у нас. От 1992 г. до 1997 г. действа като първия демократично избран президент на Република България. Сега е президент на „Балканския политически клуб” и на Фондация „Д-р Желю Желев”.